Драконовата Академия

"Не ми е известно как, но изглежда е съумял да ни се изплъзне" каза директора "Но нека обсъдиме това по-късно. Сега имам друго да ви казвам."
Погледнах към Дийн, той бе стиснал мюруци с ледено изражение на лице. Положих ръка на юмрука му "Не стискай толкова силно ще си пуснеш кръв" казах му тихо "Ще го сбараме някой ден брат ти и ти казвам че лично ще му сритам задника"
"Нареди се на опашка аз съм пръв" отвърна ми той а малка усмивка започна да си проправя път върху лицето му
"Опасявам се че не мога да направя това - ако ти го дам на тебе първо то за мен няма да остане нищо"
"Права си4 сега вече Дийн наистина се усмихваше... макар и малко плашещо....
"Та де4ца, отсега нататък вие трябва да сте постоянно заедно. Ще ходите на училище заедно, ще се погрижа да преместят стаите ви една до друга. Правя това за да ви защитя, не ме разбирайте погрешно. ще ви разделя по двойки и искам постоянно да сте заедно. Навличате си прекалено много неприятности и вече почвам да се притеснявам да ви оставям сами." директора извади от едно шкафче някакви брошки "Тези брошки ще ви помогнат да общувате по-лесно помежду си - всичко, което трябва да направите е да кажете името на този с който искате да се свържете докато държите с ръка брошката. Ще бъдете разделени по двойки като те ще са - Шики и Широтсуки, Нами и Дийн, Аюми и Айдоу, Алекс и Каору, Мики и Хикару. Искам да поддържате постоянна връзка. Където ходи единя там трябва да е и другия."
"ъм...." искаше ми се да кажа нещо, но умът ми още не бе преработил получената информация...

"Възможно" казах на Ши-чан но когато директора пак заговори се заслушах.
очаквах че като ни групира ще сме заедно със сестра ми, но щом каза че ще съм с Каору щях да падна..... Що за гавра! И ще живеят до наща стая!! Чакай пак по-добре че стаята им ще е до наща, ами ако трябваше да сме в една стая? Ужас, не ми се мислеше!!!
Мислите ми се отклониха в друга посока и лицето ми почервеня още повече, но това на Мики придоби съвсем нов нюанс на тъмночервеното.... не ми се искаше да знам тя пък за какво мисли - знам си аз че тия книги не й влияят добре!
"Супер, вече ще сме съседи!" засмяха се братята
"Да бе!" подвикнах "Луди ли сте! Та ние ще се избиеме!"
"Възможно" свиха безразлично рамене те
"Супер" промърморих

"По цял ден с него та ние ще се избием!" възкликнах аз на ум продължих 'това примирие може да е само привидно той е дразнещ, арогантен...' мислите ми се объркаха в момента в който Шики прокара пръст по дланта ми и сякаш електрическа вълна мина по цялата ми ръка

((леле twin_style) колко еднакво мислим )

"Аз нямам проблем с това" каза Дийн и грабва две от предоставените ни брошки... приличаха повече на звачки.... с голям камък посредата. Дийн ми подане синия а зеления запази за него.

(( брошките са ето с такъв модел само че камъчетата в основата им са различни ))

"Благодаря" смотолевих и взех блошката си като я закачих на мантията си.
"Отива ти на очите" каза Дийн без да ме поглежда
"Твойта също" измрънках и започна много усърдно да зяпам брошката.

(( ама то е логика ако близнаците живееха до мен (говорим за истинския живот( сигурно верно щяхме да се избием, като ги знам какви са пакостници... а брошката е доста симпатична Ян-чан! ))

Хикару и Каору също ни подадоха по една брошка - мойта с оранжево камъче а на сестра ми с златисто....
"Симпатични са..." промълвих тихо
"Като теб" ухили ми се Каору а аз напълно си глътнах граматиката......

(( що бе аз много бих им се изкефила Е, стига да не ми играеха на мен номера щото иначе щеше да трябва да им отвърна И тогава хората щяха да разберат че е започнала Третата Световна ))

"Като гледам всички се разбирате много добре, така че надали тези нови предпазни мерки ще са особен проблем" усмихна се луково директора а на мен ми идеше да си метна обувката по него.... `Стар дърдорко такъв! Как можа да ми причини това!!!`
`Е, не е чак толкова лошо ти и без това си харесваш Дийн` засмя се отново Лиош
`Още дума и наистина ще те удуша!!!`

Аз тръгнах да вземам брошката но Шики ме изпревари и взе и двете своята закачи беше с черно- кърваво червен камък. А моя беше бледосин посегнах да закача брошката си но и тук ме изпревари и я закачи не на мантията ми а на презрамката на блузата близо до ключицата ми

(( Ооо да ))

"Директоре, има ли още нещо за което искате д говорим?" попитах припряно

"Ами... общо взето, не. Момчетата ми разказаха за всичко, което се е случило преди да дойдете така че това поне ви е спестено" отвърна директора
"а ще има ли `лов`?" попитах аз
"Ще има, но не мисли за него сега, на вас в момента ви трябва почивка." отвърна ми той усмихвайки се

"Добре, значи можем да си вървим!" станах рязко от стола и се запътих забързано към вратата "Моля да ме извините!"
"Алекс, чакай ме!" подвикна сестра ми и се затича след мен

Двамата с Шики последвахме останалите и излязохме пред кабинетааз се качих на Серенити, която се показа извън топчето на гривничката ми не изчаках другите да ме викнат или да кажат нещо и полетях към стаята си

((чао засега хора трябва да гладя))

"От сега нататък ще е още по-голяма лудница и от преди...." промърморих и разтрих слепроочия
"да...." съгласи се Дийн
Извинихме се на директора и излязохме като казахме че ще предадеме на Аюми и Айдоу за новите нареждания и ще ги пратиме при директора за да си получат брошките.
"И сега какво?" попитах поглеждайки към Дийн а той просто сви рамене.
"Много ми помагаш нали знаеш!?" скарах му се аз и почнах да мисля на глас "Библиотеката още не са я оправили, което означава че ще трябва да си намеря нещо друго за вършене...."
`Ами обещаната ми разходка?`
"Ясно, излизаме навън!" възкликнах радостно и Сора излезе от гривната ми. Качих се набързо на гърбът й и се обърнах към Дийн "С нас?" попитах просто
"Този път ще трябва да откажа" кротко ми отвърна той
"Ти си решаваш"
Сора не дочака да си кажеме още нещо с Дийн и се затича надолу по стълбите
`И гледай да се пазиш` чух гласът на Дийн идващ от брошката.
`Брей това действало` отвърнах му засмяно

Прибирайки се от гората ни посрещнаха група ученици и ни казаха,че директора ни е повикал в кабинета споделиха,и че другата част от учасниците в битката също са били там вече.
''Срахотно,сигурно ще ни мъмрят за загубата на книгите от библиотеката''смънка Айдоу.''Нем...мисля че не е за това...всмисъл такъв чеее...знаеш че наще имат доста пари и...пратих известна сума за обещетение за загубите''
''Каква сума''изуми се той ''и защо не бяхме виновни ние''продължи след няколко секунди.''Парите не са важни нашите ги имат в излишък,а пък много ученици остават без книгите си заради нещо такова,чувствах вина''
''Това е моето момиче''засмя се момчето''мисли за всички.Погледнах го дяволито''Твоето момиче?!А аз защо не знам''не издържах и се засмях.
След около 30 минутки бяхме вече в кабинета на директора който обстойно ни обясни ситуацията и ни даде нашите брошки.Моята беше с бял камък,а този на Айдоу беше прозрачен,но блестеше на слънчевата светлина.
''Е ако това е всички ние се оттегляме''обърнах се към директора.Тръгнах към вратата и се сетих''Всъщност дали ще е възможно да се включим в групата издирваща Кайто''хвърлих поглед към момчето до мен,но той се бе втренчил в директора.
''Хмм..ами ако получите разрешение от главния на групата добре,но не се претоварвайте дайте си няколко дена почивка преди това''каза директора и с това разговорът ни приключи и ние напуснахме директорския кабинет.Отвън се бяха струпали ученици като на глутници и ни гледаха''Хей вие какво зяпате хайде по стаите,за да не направя една тренировка на ваши разноски''тея хлапета бяха много зле никой от тях не помръдна и дори ни зяпнаха с още по-голям интерес.Бях изнервена до крайност и наистина можех да ги пребия''Казах разотивайте се тъпанари''това като че ли ги събуди и всички започнаха да се отдръпват.
''Колко сме страшни''засмя се Айдоу и тръгна напред''това ново разпореждане ще е началото на война,но пък ще е забавно''каза замислено.''Ммм да,мисля че си прав.Все пак от всички само аз и ти не сме като куче и котка''ухилих се на видението в главата ми показващо какво предстой.

Със Сора излязохме навън в парка и там пуснах Лиош и Тенсай-теки да се поразтъпчат. От липса на занимание започнах да се ровичкам в бездънната ми чанта. от денят на пристигането ми тук не се бях разделила нито за миг с нея, даже и учебниците си държах в нея, но по едно време бе започнала да ми става толкова тежка че да не мога да я вдигна от пода и затова ми се наложи да й направя магия за олекотяване.
Ровех си се аз безцелно и попанах на една книга, която скоро не бях разгръщала.

(( става въпрос за магическата книга дет ме доведе тук http://www.witchcraftshop.co.uk/images/items/003483.jpg ))

Отворих първите страници на съдържанието, и просто нямаше начин да не забележа ужасната липса на каквито и да е заклинания..... "Що за гавра!?" възкликнах и пазителите ми се събраха около мен
"Какво има?" попита Тенсай-теки
"Всичките заклинания на книгата ми са изчезнали като изключим това, което използвах за да дойда тук и онова с което те призовах."
".... е, все някога щеше да се случи и това." въздъхна Сора
"За какво говориш?"
"Книгата преди е имала друг собственик и сега след като е в твои ръце всички заклинания написани от предния човек са се самоизтрили."
"Искаш да кажеш че трябва да си презапиша заклинанията отново?" попитах изумено "Но книгата е с толкова малко страници! Съмнявам се дали ще мистигнат дори и за 30 заклинания!"
"Ще ти стигне." засмя се Лиош "Книгата има толкова страници, колкото ти определиш. Върху нея има вълшебство наподобяващо това положено върху чантата ти - може да побере супер много неща въпреки привидния си размер. Пък и ти може да я направиш по-дебела само с няколко думи ако искаш."
".... това... абе има си и плюсовете и минусите... ще има доста да попиша докато пренеса всички заклинания от учабниците ми, но пък ще ми е по-лесно да си ги припомням като чисто и просто попитам книгата а не да се мъча да търса из разни му там тетрадки и глупости...." замислено казах аз "Ама ако искам поне четвърт от известните ми заклинания да са вписани в книгата преди да тръгнеме на `лов` ще трябва да почна да ги пиша още от сега....."
"Няма да е лошо." отвърна дракона ми
"Да! Качвай се горе да пишеш а през това време аз ще науча Тенсай-теки да лети, крилата му са се развили достатъчно!" въодушеви се Лиош а Тенсай камо кимна и разпери голямите си крила "Следващия път като има състезание няма да спечели Широтсуки!"
Усмихнах се и погалих моите гадинки - те се трудят за да станат по-силни от преди, време е и аз да се задействам. Взех нещата си и се качих в стаята като оставих пазителите ми и дракона да правят каквото искат аз трябваше и без това да свърша доста неща, пък и тишината щеше да ми е от полза.

С Мики зарязахме момчетата и отидохме да тренираме в спортната зала. Не знам защо, но бях побесняла и се нуждаех от нещо с което да поразпусна.
"Какво те прихваща, Алекс?" попита ме Мики като се стараеше да отбива и да се измъква от ударите ми, докато се биехме с дървени мечове. "Не се държиш като себе си."
"Нищо ми няма" щракнах с зъби, но като видях че Мики се засегна от това се кротнах малко и дадох 5 минутна почивка "Не знам защо, но просто съм нервна."
"Личи си" пошегува се сестра ми, но на мен не ми беше до майтапи. "Успокой се, нищо лошо не се е случило."
На нея и беше много лесно да говори, но това мен хич не ме успокояваше....
След няколкочасовата усърдна тренировка вече се чувствах много пъти по-добре... поне духовно, тялом всичко ме болеше....

Същият ден в кабинета на директора почукаха едно момиче и едно момче.
"Заповядайте, влезте! Настанете се удобно!" - каза директора със широка усмивка на лицето.
"Добар ден госоподин Директоре!" - казаха в един глас двамата.
"Така... като за начало искам да ви питам, дали наистина искате да се запишете в нашата академия?" - усмивката на лицето му вече изчезна и придоби много сериозен вид.
"Ами аз лично от малка искам да се присъединя към вашата академия." - започна момичето - "Това ми е най-голямата мечта!" - и леко се зазсмя.
"Ами ти Юуу?" - обърна се към момчето.
"Аз разбрах, че тук имало много приятни хора и... аз... просто реших да дойда и да се запозная с тях! - и се зачеша по главата.
"Ох Юуу, същият си си, откакто беше малко момченце..." - въздъхна тежко директора. - "Манами, не мисля че има хора в академията, които мечтаят да дойдат тук на всяка цена. Ти наистина си интересно хлапе и със сигурност ще се харесах на останалите ни ученици."
"Зиик! Не съм дошъл тук само заради това. Дойдох и за да стана силен!" - каза на висок тон Юуу.
"Ей, ти! Кой ти позволява да говориш по този детински начин на директора на най-прекрасната академия?" - ядоса се малко Манами - "А, и директоре... Благодаря ви, че ме мислите за интересна. Досега никой не ми го е казвал. Вие сте първият и наистина го оценявам!
"Няма защо, Манами. Удоволствието е изцяло мое. И остави този хлапак, искащ великата сила. На твое място, не бих му обръщал особено голямо внимание." - отвърна й директора и извърна поглед към Юуу.
"В коя стая ще ни настаните?" - измрънка "хлапакът".
"Ще бъдете настанени до стаята на съседката ви Нами - една от най-добрата ни академичка. Ще ви бъде от полза." - усмихна се Зиик.
"КОЯ?" - попита в един глас Манами и Юуу.
"Секретарката ми Казука ще ви заведе до стаята ви. Вие ще се запознаете сами с нея." - усмивката му се разшири още повече от преди малко. - "Казукаааа..." - извика се той.
"Да, директоре. Какво желаете?" - секретарката влезе в кабинета.
"Ще заведеш ли тези двама млади хора до тяхната стая? Съседната на тази на Нами."
"Ама разбира се. И питате даже. След мен, сладури!" - и се показа една дълга и голяма усмивка на лицето й.
"Чакайте, чакайте! Никой не ни каза, че ще бъдем в една стая. Защо това трябва да се случва?" - обади се Юуу ядосано и в същото време разочаровано.
"Вие двамата ще сте в една стая, за да подобрите отношенията си един с друг. И не искам да чувам след време или сега, неща от рода на "Но защо, за бога? Та аз го/я ненавиждам! Искам в отделна стая!", защото колкото и да ми се молите няма нищо да получите от моя страна. ЯСНО?" - отговори веднага директора.
"Ясно..." - измърмори отново Юуу намръщен.
"Тааа... така. Тръгваме ли?" - обади се Казука и наруши тишината, която бе постигната за около 30 секунди.
"Да!" - отговори й Манами.
"Тогава, хайде." - отново ги насърчи да тръгват.
И те най-накрая тръгнаха след нея. Когато стигнаха до стаята си, Казука им каза "Довиждане." и ги остави да се оправят от там нататък. Те влезнаха вътре и двамата се изкрещаха "Каква готина стая!". След като я поогледаха малко и си разопаковаха багажа, Юуу реши, че е време да се запознаят със съседката си. Отидоха до съседната стая и Манами почука на вратата.

(( vilche-chan само да ти кажа че технически Дийн и Нами не са в една обща стая а в две съседни. Но това не ви пречи да са ти заедно героите ако искаш. Просто информативно. А и впрочем аз съм - Янчето - просто пиша от акаунта на един от модераторите ми ))

((опа... не съм разбрала много добре историята. Ще се поправи веднага. Ако искате го препрочетете, променено е, но няма бог знае каква промяна. И много съжалявам за тази невинна (да бе, невинна... ) грешка. ))

Всички записали се за `Ловът` получихме известие, че всичко се отлага за няколко дни. През това време тренирахме доста усърдно. Дийн вече се бе преместил до моята стая понеже аз твърдо отказах да се местя.
Дийн не беше лош съсед. Не вдигаше много шум и не ми се караше, когато аз пощурявах и пусках музиката на макс. Нещата и с дракона му се бяха пооправили... е, поне от части - вече не се обиждахме толкова често както преди... просто се гледахме на кръв...
"Дийн?" попитах аз "След като аз ще ходя на `лов` това означава ли че и ти ще идваш?"
"Нямам особен избор" спокойно ми отвърна той.
Както обикновенно бяхме в моята стая. Аз седях и записвах разни заклинания в книгата ми а той тренираше тихо зад мен отброявайки от време на време лицевите опори.
"Не мисля че ще е нужно. Ако не ти се идва може да говориме с директора и да уредиме нещата. Все пак ще ходиме всички момичета. Мисля че все ще се оправиме като сме и 5-те" казах и се обърнах с лице кам него
"697... 698... 699... 700" отброи Дийн а като приключи седна по турски на земята. Първоначално малко се притеснявах от бройката на упражненията, които правеше, но вече почвах да свиквам. "Няма проблем, ще дойда."
усмихнах му се и се врътнах към бюрото за да продължа да пиша. Лиош и Тенсай-теки бяха заети да тренират навън, за да дооформят летателните способности на дракона. Сега към тях се бе присъединила и летящата невестулка на Дийн. Горкият Тенсай - неговата задача бе да се опита да улови двете малки гадинки, но това все още не му се отдаваше - те бяха твърде бързи и подвижни.
"Дийн?"
"Сега пък какво?"
"Дали ще можеш да ми направиш една услуга?"
"Зависи каква"
"Ще ме научиш ли да боравя по-добре с меч?"
".... ще изпълняваш ли всичко, което ти кажа?"
"Зависи какво ме караш да правя, но иначе нямам нищо напротив"
"Ще се справиш ли с 500 лицеви опори, коремни преси и клякания на ден?"
"Правиш си сметка че аз се обучавам за маг, нали?"
"Тогава 200?"
"По-възможно от предишното" ухилих се аз "Макар че на първо четене ще трябва да ми търпиш оплакванията и пуфтенето. 100 коремни преси мога да преживея, но 200 ще са ми малко трудни на първо четене."
"Ще преживея стига да сведем протестите ти само до мрънкане" ухили ми се той
След още няколко часа писане вече почнах да откачам... нуждаех се от малко разнообразие иначе ставаше страшно.
"Дийн, как са раните ти?"
"Почти са зараснали напълно. Защо питаш?"
"Почна да ми става скучно"
"Е, и?"
"Не е хубаво, когато на мен ми доскучае..."
Тая гад даже не си направи труда да ми отговори подобаващо а само ми изхъмка и се върна към това да почиства оръжията си. Грабнах гумичката ми от бюрото и го цапнах по главата "Скучно ми е"
"Вече разбрах и не е нужно да ме замерваш с глупости." хладно ми отвърна Дийн и ми подхвърли гумичката а аз след като я хванах пак го уцелих по главата с нея. "Престани, това е глупаво - следващия път няма да ти я върна"
В момента в който пръстите ми докоснаха гумичката тя пак летеше към главата на Дийн, който невъзмутимо се наведе настрани и гумичката ми излетя през прозореца....
".... ГУМИЧКАТА МИ!!!!!" викнах и се метнах след нея без да се усещам че сме на петия етаж....
"Ти луда ли си бе!!!" скара ми се Дийн ..... добре че успя да ме хване навреме
"Гумичката мииииииии!! Гумичката миииииииииииииииии!!!" плачех аз "Любимата ми гумичка!!!!"
"Изера, отиди да вземеш проклетата гумичка че тая лудетина ще се претрепа заради нея." наруди Дийн на невестулката си и ме издърпа обрътно вътре в стаята. "По дяволите, как можа да се метнеш през проклетия прозорец само заради една гумичка!!!" скара ми се той
"Казах ти че ми беше скучно...." измрънках "Пък и знаех че няма да позволиш да падна"
Дийн само се намръщи и ме тупна по главата "Не прави повече така."
"Няма обещавам!" отвърнах и тихо се засмях "Само до следващия път като ми доскучее...."
"Какво каза?"
"А, нищо, нищо!!!"
"Нима?" изгледа ме съмнително момчето
"Мдааааа" отвърнах провлачено но не можах да се сдържа и се ухилих до уши. В този момент Изера се появи с гумичката ми и аз щастливо я измъкнах от лапичките му, целунах го и му дадох лакомство за да му се отблагодаря. "Пак си е у меееен"
2 секунди по-късно гумичката пак се удари с голяма скорост в главата на Дийн.....
"Ах ти малка...." изсъска той и се метка към мен а аз побягнах из стаята
"Ни моеш да ме хванеш!!!" засмях се, но изглежда грешах понеже Дийн направи 3 крачки и вече бях заловена. "Мамка му..." измърморих
"Мисля че този път ще ти помогна със скока ти през прозореца" ухили ми се Дийн
Изгледах го тип и почнах да пищя и да се дърпам "Неее, не искам да се уча да летяяяяяяяя!! Пусни ме, пусни ме!!!"
Дийн ме вдигна на ръце и ме понесе към широко отворения прозорец без изобщо да обръща внимание на протестите ми "Сега ще видиш какво става, когато на мен ми доскучае" прошепна той на ухото ми "Хората се учат да летят"
"...... КИААААААААААА!!!!!!!" вече се гъгчех направо като червейче, но пак не можех да се измъкна от хватката му, добре че някой почука на вратата..... Дийн тамън щеше да ме метне.
"Тц" изцъка той и ме пусна на земята "Размина ти се"
В момента в който краката ми докостана пода аз побягнах към вратата "Ще видиш ти! Ще си отмъстя за това!!!" креснах на Дийн и отворих вратата з да видя двама ученици "Какво желаете?" попитах ги възможно най-мило надявайки се да не са чули прекалено голяма част от всичкия шум който вдигахме с Дийн....

"Здравейте!" - ухили се широко и измърка като коте Юуу срещу Нами. - "Нека да ви се представим - аз съм Юуу,
а лудото момиче до мен е..." - не можа да довърши той.
"Привет! Аз съм Манами, приятно ми е!" - усмихна се тя, след като най-нахално избута момчето до нея от вратата. - "Ние сме нови в академията, разбрахме че си имаме съсед и решихме да се запознаем!"
"МАНАМИИИИИИ!" - изкрещя силно Юуу - "Защо трябваше да ме буташ по този ужасяващ и болезнен начин?!?"
"Опаа... - леко се подсмихна тя - "... просто стана малка грешка. Изобщо не беше нарочно. Наистина, хехеее..."
"Да, сигурно." - измрънка момчето - Ще си платиш скоро, обещавам ти.
"Добре, и колко скоро ще бъде това?" - попита възможно най-надуто тя.
"Ах, ти малка досадна гадина! Ще си получиш заслуже... - и момичето, което седеше пред тях им прекъсна така ожесточеният спор.

(( няма да ги прекъсвам кефят ме като се карат за глупости ))


"Ъм...." зяпах хлапетата.... дали и ние с Дийн бяхме така?
"Та... какво желаете?"

"Както вече досадникът до мен каза, решихме да се се запознаем." - отвърна й Манами - "Ние вече ви се представихме, а ти сигурно си... аммм... Юуу, как се казваше момичето?"
"Леле Манами, колко слаба памет имаш само. Момичето се казва Нами! - погледна я леко изнервен той - "Ето за това няма да разчитам на теб да запомняш важните неща." - и започна да клати глата наляво-надясно, като че ли съжаляваше Манами за това.
"Аз може и да имам слаба памет, но ти май имаш бавни рефлекси." - и тя го изгледа тип и му отскубна един косъм от главата му.
"Ееееей! Това много болеше! Защо го направи?" - каза Юуу сякаш щеше да се разплаче всеки момент.
"Щом имам слаба памет, значи аз ще бъда рефлексите на отбора. Щом ти имаш бавни рефлекси, тогава ти ще бъдеш мозъкът. Разбра ли? Ние сме отбор тук и трябва да си помагаме. Запомни този урок." - отвърна му тя, като някоя учителка.
"Разбрах те, спокойно. Дано да не се повтори тази случка отново." - измърмори той.

Мина се доста време преди да дойде известието, че `ловът` ще започне, но когато това най-накрая се случи всичко ни дойде като гръм от ясно небе. Сутрента с Мики си стояхме мирно и кротко и учехме, когато една странно маймунка се вмъкна в стаята ни през прозореца и ни съобщи, че привечер трябва да сме готови за потегляне. В момента в който приключи със съобщението си маймунката избухна в кълбо огън и изчезна а секунди по-късно Хикару и Каору нахълтаха в стаята ни и почнаха да приказват разни неразбираеми глупости.
"Трябва да съобщим на Нами и другите!" каза Мики и бързо стана от стола
"Не мисля че е нужно, щом ние получихме известие сигурно и тя вече знае" отвърнах кротко и се зарових в гардероба.
Бяхме приготвили повечето неща, просто ни оставаше да вземеме храна и да облечеме дрехите си за път. Момчетата обаче не бяха толкова предвидливи като нас и хукнаха да, както се изразиха те, `скалъмят` набързо багажа си.
Със сестра ми в крайна сметка не можахме да се сдържиме на едно място и тръгнахме към Нами.
"Жалко само че тези брошки не могат да ни помогнат да общуваме и с другите ни приятели - щеше да ни е толкова по-лесно." измрънках и затворих вратата на излизане
"Сигурно има някакъв начин, просто още не го знаем" отвърна ми сестра ми

Тъкмо им се чудех н хлапетата пред мен когато се появи един Таосиг. Тези гадини много наподобяваха глигани, но бяха с три опашки и много по-фънки прически от обикновенните прасета . "Време е за `лов`, привечер пред портите на училището` изгрухтя ми то и изчезна нанякъде
"Дийн!" викнах без да се усещам, че той е точно зад мен и ме чува перфектно "Трябва да се приготвиме!"
"Аз съм готов отдавна" просто ми отвърна той.
"Ама няма ли да носиш багаж?"
"Точно за това ти говоря - багажът ми е готов от доста време."
"Мразя те" отвърнах му и възкликнах "Що не ми каза по-рано!! Знаеш ли колко много неща трябва да взема с мен! Пък и не съм допреписала повечето от магиите!"
И да се вайкам и да не се вайкам нямаше полза. Трябваше бързо да приготвя всичко нужно и да измисля какво ще правя по-натам.