Драконовата Академия

"Смей се ти" казах аз и Сора `полетя` "Ама разправят, че била голяма откачалка и може верно да го направи!"
Скоро бяхме пред кабинета и точно навреме! Звънецът тъкмо биеше, когато ние пристигнахме пред кабинета и скочихме от гърбът на Сора.
"Супер! Тук сме!" засмях се и гушнах вълчицата си преди да отворя вратата и да вляза.

Погалих Сора и се наредих да вляза след Нами...

"Лол, залата си е голямка...." удивих се аз и се понесох към последния чин на редицата до прозорците "Предполагам е така понеже ако ке случи нещо на някой от чиновете, да не се получи верижна реакция.... Затова са толкова раздалечени. Но виж - имаме си всичко нужно за да направиме някоя бомба"
"и до това ще стигнете" чух нечий глас а като погледнах видях че е госпожата ни.
Усмихнас се скунфузено и бързо седнах на чина....

"Хих..." подсмихнах се на реакцията на Нами и се усмихнах широко на учителката. Сложих си престилката подадох тази на Нами и сложих големите очила покриващи носа за да не ми пречат изпаренията. "Хващай" и подхвърлих на Нами нейните очила...

"Супер - нови цайси" засмях се аз и си ги сложих заедно с престилката "Още от сега да те предупредя, по химия досега не съм правила опити. Но предполагам че е лесно след като преди съм имала 6"

"Е аз съм правила уж без да искам щях да взривя училищното мазе" захиих се аз като ангелче "Тя госпожата затова ми писа 6 защото бях използвала най-трудното възможно съчетание за мини бомбичката" жалко че бях забравила да сложа барута та само запуши и запука." пак се усмихнах невинно

Изгледах я ококорено и отстъпих назад "А-аз няма да работя с теб..."
"Може да работиш с мен тогава" чух някой да се смее зад мен
Обърнах се и видях Дийн "Здрасти" поздравих го аз
"Здрасти" ми отвърна той

Чух Дийн обърнах се и видях чики да се мъдри с очила на главата. И подреждаше колбите с усмивка. После ме погледна и продължи да се усмихва но израза в очите му остана леко студен... Помръкнах но не го показах само се усмихнах също толкова фалшиво колкото и той и се обърнах към Нами "спокойно няма да взривя нищо"

"Ок... но за мен нищо не гарантирам" засмях се аз и се обърнах към госпожата, която бе почнала да обяснява урока. Първо щяхме да имаме теория и после практика....
Подпрях брадичката си на ръцете ми и се загледах в дъската и урока, който госпожата записваше там....
Прозях се....

Вече не бях в класната стая.... вместо това се оказах в една гора.
"Скоро ще нападнат." чух нечий глас зад гърбът ми и видях Какаши.
Какаши ли? Той пък какво прави тук? Впрочем къде е това тук?
"Значи нямаме много време....." отвърна му Шики.
Въй.....
Дийн се появи измежду дърветата "Всичко е готово. Но не съм сигурен дали ще успееме да ги удържим за дълго"
"Трябва да удържим на напора само толкова колкото да дадем възможност на всички да се евакуират." каза Каору като следе от едно дърво заедно с брат си
Какво се случваше тук?... За какво говореха момчетата....
"Нами добре ли си?" попита ме Сора...
СОРА!!!!? АМА ТЯ ОТКОГА ГОВОРИ!!!!
"Добре съм" отговорих.... или по-скоро отговори тялото ми, защото не си спомням да съм искала да кажа нещо... или ако съм искала да кажа нещо то това определено нямаше да е то. "Всички ли са на линия?"
"Всички са по местата си." отвърна ми вълчицата
"Ами Тенсай-теки и другите пазители?" продължих да задавам въпросите си. Май сънувах... да това трябваше да е....
"Всичко е готово.4 бе простият отговор
"Тогава да се захващаме за работа" нареди Какаши и аз станах от земята
"Нами, ти ще си най-отзад за да пазиш гърбовете ни" каза ми Дийн
"Много добре знаеш, че мога да се справя чудесно и в предните редици" отвърнах му аз
"Да, но някой трябва да ни пази гърбовете" засмя ми се той и ме целуна по челото
"Добре, добре." засмях се и приготвих оръжията си. Не знам какво точно бяха тези оръжия... не им знам името.... но представляваха нещо като ръкавици с остриета излизащи от тях. Доста остри остриета.... "Но нали няма да ми отнемете радостта първа да нанеса удара?" попитах момчетата
Какаши сякаш ми се усмихна под маската си и ми даде знак да нападам когато пожелая.
Излязохме от гората и видях това което щяхме да нападнеме, или по-скоро това което щеше да нападне нас... пълчища от чудовища. Рогати чудовища. Бяха отвратителни, огромни и зловещи. Орки? Възможно....
Протегнах едната си ръка напред и започнах да шепна някакво заклинание. Бавно и спокойно гласът ми се изви сякаш в песен.
Тялото ми сякаш започна да излъчва бледа светлина, под мен се образува светло син кръг изписан с различни руни от който започна да се излъчва сила която повдигна косата ми. отворих очи и освободих насъбраната енергия в един опуснощителен удар.
От ръката ми се изстреля лъч светлина и порази центъра на орките запращайки изпепелени тела навсякъде.
"Добра е" засмя се Шики
"Естествено че ще съм добра" ухилих се аз и продължих да всявам ужас сред враговете като ги замервах с различни магии.
"Хей, хей хей!!!" викнаха близнаците "Остави малко и за нас!!!"
Изпратих им по една усмивка и спрях с магиите, оставяйки врагът да се посъвземе.
"Така е по-добре" усмихна се Дийн "Наш ред е"
Момчетата се засилиха и нападнаха със страховита сила посичайки всеки изправил се на пътя им.
"Супер" ухилих се и просължих да редя магия след магия, запращайки ги този път не в центъпра а по крайщата.
колкото и добре да се справяме пълчищата орки бяха много повече от нас. но това не означаваше че ще се предадеме.
"Нами!!" чух Лиош да ме вика и вдигнах поглед за да проследя полета му
"Какво има?" викнах към него надвикнайки общия шум на бойното поле
"Справяте ли се? Пращат ме да питам дали имате нужда от помощ" каза ми фаерона когато кацна на рамото ми
"За момента не" засмях се аз и кимнах към мелето пред очите ми. "Сора доста се забавлява както и момчетата"
И наистина беше така. Вълчицата ми се нахвърляше и разкъсваше орките с такава лекота...
"А при вас как е?" попитах Лиош
"подобно4 отвърна ми той правейки кисела физиономия "Но все пак не мисля че войната е нещо хубаво"
"никой не твърди това, но трябва да направим всичко възможно докато всички се скрият на безопасно място" отвърнах му и запратих още няколко магии.
"Нами" чух някой да ме вика.
Огледах се но нямаше никой....
"Нами!!!" викна гласът всякаш в главата ми....
"НАМИ!!!!"
Подскочих и се събудих от сънят си "К-какво!!?" уплашено се заоглеждах наоколо
"Часовете ми не са за да може някой да си дремва в тях!" скастри ме учителката

Звънецът скоро би и аз побързах да се изнижа като казах на Широтсуки, че отивам в библиотеката - новият ми дом...
Там прекарвах значителна част от свободното си време. Толкова много и толкова интересни книги. Това беше като раят за мен!
а още по-хубавото бе, че имаше фентъзи колкото си щеш!!! Беше пълно с книги за дракони, елфи, джуджета, вещици.... имаше всичко!!!
Със Сора се вмъкнахме вътре и аз си намерих хубава книжка-паве за четене....
Настаних се удобно на едно от канапетата и се зачетох в историята.

(( аз съм първа..... ама се чудя как точно д го направя... ))

Книгата беше страшно интересна и преди да се усетя вече се бе стъмнило и старичката библиотекарка ми казваше, че трябвало да си вървя. Помолих я за 5 мин. за да си избера още едно четиво за през нощта и след като получих разрешение изтичах в отдела за фентъзи и се загледах във заглавията търсейки най-привлекателното. Избрах си няколко обаче точно когато мислех вече да си тръгвам една старичка и прашлясала книга привлече вниманието ми. Беше на най-горният рафт и изглеждаше много заинтригуващо - "Книга с магии" бе заглавието й.
"Хммм....." замислих се аз и се качих на един стол в опит да я достигна. Добре че съм малко по-височка та лесно я стигнах.
На корицата имаше един дракон увит около червен рубин - красива изработка.

Слядох от стола и казах чао на библиотекарката. Със Сора се прибрахме в стаята и аз приседнах на перваза на прозореца. Смятах да разгледам книгата на лунна светлина....
Днес луната и звездите светеха по-силно от обикновенно и нежната им светлина се разпръскваше навсякъде....
Заслушах се в песента на щурците и погледнах през отворения прозорец взирайки се в прекрасната топла нощ. Пред погледа ми се мярна една голяма нощна пеперуда и сигурно ако бях посегнала с ръка щях да я уловя.
Въздъхнах дълбоко и разтворих книгата. Меката лунна светлина ми позволяваше да чета с лекота. За секунди бях запленена от съдържанието на книгата.
Докоснах леко с ръка грапаната повърхност на пергаментовите листа - ясно си личеше че книгата е много стара..... Докато прелиствах лист по лист се чувствах така сякаш се изпълвам със сила. Сила, която ми позволяваше да направя всичко, което си пожелаех. Сила, обещаваща ми всичко....
"Не ми се седи тук на толкова хубаво време" промърморих и излязох навън. Вълчицата ми стоеше до мен и гледаше книгата с интерес. "Ако искаш мога да ти почета малко и на теб" засмях се и приседнах на земята под едно дърво
Тихо и спокойно започнах да редя на глас думите от книгата, щурците ми пригласяха а нощните животинки притичваха наоколо забързани в своите дела.
Когато приключих с първата строфа буквите сякаш заизлъчваха топлина но аз не им обърнах внимание:
"King Boreas of the north
wind, by the powers of earth,
I call you to carry my wish
to the northern quarter,
And by the powers of the
gnomes, I ask that you bring me success."
Не обърнах внимание и когато буквите всякъш заискряха с червена светлина:
"King Eureus of the East Wind,
by the power of air,
I call you to carry my wish
to the Eastern quarter,
And by the powers of sylphs,
I ask that you bring me success"
По едно време се усетих, че нещо се случва, но нямах силите да отместя поглед от книгата нито пък се притеснявах от това какво ще се случи:
"King Notus of the south wind,
by the powers of fire,
I call you to carry my wish
to the southern quarter,
and by the powers of Salamanders,
I ask that you bring me success".
А когато пред мен заискря нещо като звезда, която със всяка моя дума увеличаваше размерите си вече бях прекалено изумена, но продължавах да нареждам:
"King Zephyrus of the west
wind, By the powers of water, I call you
to carry my wish to the western
quarter and by the power s of undines, I
ask that you bring me success".

Сора излая радостно до мен и размаха опашка.
Гледах ярката светлина пред мен с изумление. "Какво е това?..." едвам прозвуча гласът ми....
"Път към дома!" сякаш излая Сора....
"Сора!?!" изпищях аз и паднах на земята
"Хъх?..." изскимтя тя "Разбираш ли ме?"
Опитах се да кажа нещо, но устата ми само се отваряше и затваряше без да съм способна да възпроизведа какъвто и да е звук. В крайна сметка се предадох и само кимнах.
"Това е хубаво!" засмя се вълчицата ми
"Как може това да е хубаво!! Та ти си вълчица!! Вълците не говорят!!!" разтреперих се аз
"Да съм ти приличала някога на обикновенна вълчица?" засмя се тя и ме приближи "Аз съм пазител"
"Ти си какво?" ококорих се аз срещу нея
"Пазител" повтори тя "П-А-З-И-Т-Е-Л. Знаеш ли какво е пазител?"
"Знаеш ли какво е пазител?" повторих тъпо "Естествено че знам! Това са съществата, които съпътстват магьосниците през живота им."
"Да." кимна ми тя "Но аз не съм родом от тук и ми се иска да се върна у дома"
"У дома?"
"Да, домът ми е от другата страна на този портал" каза ми тя и отпрати погледа си към блестящият в бледо синьо портал с изписани руни по края му "Но не мога да отида там без моят господар"
"Твоят господар?" попитах аз и станах от земята за да огледам портала
"Да, Нами. Моят господар. Което означава, че мога да се прибера удома само с твоята помощ"
Заковах се на едно място като пирон "К-какво?"
"Чу ме правилно" продължи тя "Не мога да премина през този портал без теб"
Бях изплашена, но пустото ми любопитство ме човъркаше... "Какво има от другата страна?"
"От другата страна ли? Ми.... трудно е да се обясни, но предполагам може да се каже че там е астралната представа на тази Академия."
Повдигнах едната си вежда и я подканих да ми обясни по-подробно
"Академията е абсолютно същата като тази" продължи тя като седна "Но учениците живеят в самият замък, защото са малко по-малко от тези тук, и за разлика от твоите сегашни съученици, те изучават матия и вълшебства." вълчицата направи кратка пауза и тъкмо когато се канех да задада поресният си въпрос тя продължи "Там има много пазители, дракони и други магически същества за които тук изобщо не е известно, но мога да кажа че някои оттях се споменават в книгите, които ти четеш с такъв хъс"
"Искаш да кажеш, че има елфи и джуджета, и феи, и.." започнах да изреждам
"Да" прекъсна ме тя "Но има и врагове. Затова е създадена академията, за да обучава елитните защитници на нашия свят"
"Какви са изискванията за да се учи там?"
"Трябва да притежаваш някакъв вид магия"
"Ами аз?.... Аз не притежавам магия..."
Сора ме изгледа намръщено "А това че успя да отвориш портал? Как мислиш че го направи? Това беше чиста магия! И то магия на ниво третокурсник, че даже и нагоре. Междупространствената магия не е лесна"
"Има ли други ученици от вашата академия тук?"
"Да" засмя се Сора "Всяка година изпращат нещо като далегация, която да издирва способни ученици. Дийн и Шики са от тазгодишната."
"Дийн и Шики ли?"
"Да"
"Искаш да кажеш, че Дийн може да използва магия?!"
"Нещо такова, въпреки че той е по-скоро войн отколкото магьосник." разприказва се тя без да обръща внимание на пребледнялото ми лице "Момчето се справя чудесто с елемента си, но с другите видове магия е на нулево ниво, горкичкият. Но добре се справя. пък и пазителите му му помагат, когато се нуждае от магия..."
Някъде до тук я слушах внимателно, от тук нататък аз просто изключих.....
Магия, вълшебства, пазители, елементи.... Това звучеше като извадка от някоя от книгите ми....

Стоях и се взирах в портала, когато Сора подпря муцуната си на рамото ми и ме попита "Искаш ли да дойдеш в итинската академия? Имаш голям потенциял. Сигурна съм че ще се справиш чудесно."
"Аз... аз..."
"Ще можеш винаги, когато пожелаеш, да се връщаш тук. Доказа, че умееш междупространствената магия."
Признавам - всичко това бе наистина много много много привлекателно. Цял живот съм си мечтала за нещо такова а сега ми го предлагаха едва ли не на тепсия....
умът ми работеше на пълни обороти, пресмятайки всички възможности, но везните застрашително клоняха в една посока, колкото и да се опитвах да измисля доводи да не клонят натам....
"Трябва ли да си взема багаж?" попитах накрая и видях как Сора щастливо подскочи.
"Може да вземеш някои неща" ухили ми се тя показвайки си чисто бялите `кинжали` "Аз ще остана да пазя портала а ти побързай"
По възможно най-бързият начин изтичах до стаята си и без ни най-малко да се церемоня набутах всичко наведнъж в куфарите си. Когато бях готова грабнах багажа и се затичах обратно към Сорано. По пътя се блъснах в някого и паднах шумно на земята....
"Нами добре ли си?" попита ме Дийн докато се изправяше и ми подаваше ръка за да стана
"Супер съм" изломотих набързо и се постарах да не го гледам в очите
Той видя багажа ми и се изпречи на пътя ми "Тръгваш ли си?" студено ме запита той
"Не е твоя работа" отвърнах му със същия студен глас и грабнах куфарите
"Къде утиваш?" продължи с въпросите си Дийн, когато го подминах
Усмихнах се и отвърнах "От другата страна на огледалото"
Дийн ме изгледа странно и аз бързо изтичах към асансьора.
"Готова съм!" викнах на Сора, когато се приближих към нея
"Добре" излая тя и захапа дръжките на куфарите ми вдигайки ги с лекота "Качвай се"
"Сигурна ли си?" погледнах я учудено
"Да. Хайде!"
Скочих на гърбът й и стиснах здраво ръце около вратът й. Преди дори и да се усетя тя вече бе скочила в портала...
Самото пътуване беше значително кратко. Обляха ме студени и топли вълни, но като бяло нищо по особено.
Излязохме от портала и той мигновенно се затвори. Оказахме се в дебрите на огромна и гъста гора.
"Явно владееш самата магия, но не си особено точна с координатите" засмя се вълчицата и пусна куфарите ми на земята
"Къде сме?" попитах я и се заоглеждах.
"Не мога да кажа със сигурност. Като излеземе от гората ще мога да съм по-сигурна."
Слязох на земята и продължих да се оглеждам като държах едната си ръка подпряна на Сора.
"Нами, не че нещо, но ще ни е много по-лесно ако направиш магия на чантата си и прибереш куфарите си в нея" каза ми Сора и посочи куфарите
"Какво?" изумих се аз "Как става този номер?"
"Отвори Книгута си и търси магия за смаляване и още една за уголемяване. Ще смалиш куфарите и ще уголемиш дълбочината на чантата си."
Гледах я много тъпо но се подчиних. Разтворих книгата и с малко мъки успях да намеря нужните ми магии.
застанах пред чантата ми и куфарите и се съсрудоточих над желаният ефект както ми бе казала Сора. След няколко мига тихо зашепнах:
"This simple wish is mine
to cast,
a magic spell to make it
last,
I close my eyes a little
shiver,
this wish for me now please
deliver."

Секунди след като приключих с матията си, куфарите се смалиха до размерите на зарчета... Прибрах ги в единя от джобовете и се усмихнах доволна от себе си.
"Браво" поздрави ме Сора "А сега да вървим!"
:run: :run: :run: :run: :run:

Пътувахме няколко дни без почивкя...... Добре че Сора бе чудесен ловец, иначе досега щях сигурно да съм умряла от глад.....
Четях книгата и учех различните магии - беше много интересно и изглежда ми се отдаваха, макар Сора да твърдеше, че не бива да се превъзнасям понеже от зцялата книга само първата магия била от по-високо ниво - според нея всичксо останало било ниво `начинаещ`, но за мен всяка една магия, дори и най-незначителната като тази за връзване на връзките, бе неземно постижение.
С всеки изминал ден научавах все повече и повече неща. Сора ми разказваше за всички видове пазители и тяхните основни способности. Оказа се че всеки пазител придобивал нови допълнителни способности щом се сдобиел с така наречения `господар`.
Един ден обаче ни се случи случка, която спомогна за това аз да се сдобия с втори пазител....
Докато пътувахме всякаш из безкрайната гора, се чу проницателен писък и изведнъж от гората изкочи някаква малка животинка преследвана от ужадяващо същество. Животинката първоначално ми бе заприличала на дракон, но ми трябваха няколко севунди за да променя мнението си - защо един дракон би бягал от същество като това....
този звяр бе нападнал малко и беззащитно фаеронче....
Чудовищното същество скочи върфу мини дракончето и захапа крилото му преди ние дори да успеем да се притечем на помощ. Аз скочих на земята а Сора се нахвърли върху разлагащият се жив труп на чудовището. Аз изтичах и грабнах мятащият се фаерон, гушнах го и се опитах да го успокоя доколкото можех...
Сора съумя да надвие в битката и онзи избяга в гората. Цялата треперех, съществото изглеждаше така сякаш е излязло от някакъв кошмар....
"Ето за това ти говорех, когато казах, че има и опастности" каза ми вълчицата и седна на земята за да оближе раните си. Те не бяха особено дълбоки, но трябваше да се погрижа за тях.
Фаеронът в ръцете ми стоеше мирно и не смееше да помръдне. Съвсум бавно и спокойно го положих на земята и извадих книгата си с вълшебства - мисля че някъде бях мярнала магия за лек.....
"Намерих я4 радостно възкликнах и започнах да напявам полагайки ръце върху крипото на животинката
"bright light, shining light
heal my hurts with all thy
might."
Повтарях тези стихчета крилото на животинката не зарасна напълно. След това се преместих да работя върху раните на Сора и скоро бях готова. Готова и страшно изморена....
Силите бяха напуснали напълно тялото ми и аз тупнах на земята в безсъзнание.....

Предполагам, че е било някъде по обяд на другия ден, когато се събудих....
Сора лежеше плътно до мен и ме топлеше а фаеронът стоеше на отсрешното дърво и ни гледаше с любопитство.
"имам чувството че някой ме е бил с метален кол" проплаках и се хванах за главата
"така е когато прекалиш с използването на магия" каза ми със съчувствие в гласа Сора
"Ужас..." не си и направих труда да ставам..... "става ли днес да не пътуваме много?"
"Няма проблеми, ще останем тук докато не се оправиш" каза ми тя и лизна лицето ми
Усмихнах се и я погалих. "Този мъник защо е още тук?" попитах като кимнах към фаерона
"Защо е решил, че след като си го спасила от онзи звяр, ти трябва да си господарката му" отръвна ми простичко
Сора
"Какво!?!" възкликнах аз.
Фаеронът излетя от дървото и кацна на коремът ми "Точно така" изписука той "Ти ми спаси живота и сега аз ще ти се отплатя като ти стана пазител"
"Не е нужно..." опитах се да протестирам аз
"Твърде късно!" засмя се фаеронът "Договорът е вече сключен, доказателство за това е фактът, че ме разбираш!"
Не си направих труда да отговарям а само се загледах нагоре към клоните на дървото под което се бяхме приютили.... Още един пазител.... много мило.
"На колко пазителя имам право?" попитах аз
"10" отвърна ми Сора
"А ти имаш само два така че споко" засмя се гадинката на корема ти "Междодругото аз съм Лиош" ухили ми се той
"приятно ми е Лиош! Аз съм Нами а това е Сорано" на свой ред му се представих аз....
На другият ден, след като закусихме, Лиош ни показа най-близкият изход от гората и скоро се оказахме в едно селце... селце селце ама беше доста голямко.....
"Това е едно от селата в близост до академията" съобщи ми Сора "Ако продължим на изток скоро ще стигнем до там"
Решихме за днес да си намериме някое местенце където да преспиме и утре да продължим по пътя си. Понеже нямах от тукашните пари ми се наложи да дам някои от бижутата си, но това не беше особено голям проблем - имах достатъчно сребро....
нощта хапнахме добре и се прибрахме в стаяна ни в една странноприемница. Изкъпах Сора и Лиош, аз самата също се наврях в топлата вода и когато приключихме всички легнахме да спим - чакаше ни дълъг път утре....

(( Оооо, местиме се... ти ми беше разправяла горе-долу за това... добре, ама чакай са да измисля как да се изнеса.... абе а момчетата директно с мен ли да ги взимам? Не ми се иска те да са от вълшебната академия.... ще ги взема с мен но и те ще са изтрещяли като нас ))

(( Опа... забравих какво правех последно.... момент да проверя.... А, да видях къде съм! ))

Стояхме си в наща стая и аз си играех със Сато.
"Алекс ела да видиш!" викна ме сестра ми, която стоеше на прозореца и гледаше към гората "Виж каква светлина!"
Проследих погледа й и видях светлина - бледо синя светлина....
"Какво е това?...." запитах аз
"Не знам..." отвърна ми Мики а Сато направо откачи и започна да драска по вратата с лапи в опит да излезе навън. Като натисна с лапа дръжката тя съумя да излезе и се затича надолу по стълбите
"Сато! Чакай, Сато!" викнах след нея и се затичах подирите й. Мики ме следваше плътно по петите.
Хикару и Каору се появиха иззад един ъгъл и ние им викнахме да спрат Сатонака. Те застанаха като бариера на пътя й, но тя с лекота ги прескочи и изтича навън в посока към светлината.
"Ще ви помогнем!" викнаха момчетата и се затичаха след нас.
Сато се спря пред светлината и сякаш ни се ухили....
Чухме граченето на гарга в далечината и скоро една чисто бяла се появи и качна на най-близкото дърво
"Карами!" възкликна Каору
"Какво?" зачудих се аз
"Домашният му любимец" поясни Хикару
Сато и Карами се спогледаха и скочиха в светлината.
"Сато!" "Карами!" провикнахме се едновременно с Каору и скочихме след тях без дори да се замисляме
"Алекс, Каору!!!" викнаха след нас Мики и Хикару и последваха примера ни като се метнаха след нас.
Оказахме се насредата на огромно поле.... беше нощ и не се забелязваше нищо освен звездите, луната и полюшваната от лекия ветрец трева....
"Сато!" викнах и се метнах на вратът на вълчицата ми "Как можа да ме изплашиш така!?"
"Извинявай!"
Отскочих назад и я изгледах така сякаш й бе пораснала втора глава... "К-какво...."
Тя ме изгледа и ме лизна по лицето "Извинявай." повтори тя
"Ама ти можеш да говориш...." чух треперещият гласец на Мики
"Естествено че може да говори" чу се нечий грачещ глас "Всички пазители можем да говорим"
Извъртях глава и погледнах гаргата на Каору, която бе кацнала на земята.
"Ние сънуваме!" засмя се Хикару "Това е просто сън!"
"Де да беше!" засмя се Сато "Това е всичко друго, но не и сън. Добре дошли в света на истинската Драконова Академия, където магията и вълшебствата са съвсем нормално нещо."
"Бог да ни е на помощ" промълви Мики
"Магия? Вълшебства?" попитах аз
"Аха" изграчи гаргата
"Супееееер" проточихме с Каору и се засмяхме
"Вие не говорите сериозно" отвърна Хикару "Не можем да останем тук... впрочем къде е това тук?"
"Нали вече казахме. Това е астралният свят на академията" каза Карами
Всички се спогледахме и свихме рамене, каквото станало станало. "И сега какво?" попитах Сатонака
"Сега трябва да отидеме в Драконовата Академия, която май се пада на запад от тук" отвърна ми тя

(( ехааа и аз успях да напиша нещо на дълго и широко обаче сега трябва да изчезвам че ми намериха работа за вършене ))

След часа по химия в който госпожата се скара на Нами че СПИ (каква срамота в час по химия да спи) и след който с Нами се разделихме аз отидох в салона да се поупражнявам във фехтовката си, но заради господина който се страраеше постоянно да покаже мускулите си не успях да направя нищо. Направо ме подлудяваше беше твърде досаден със своето "Виж какви мускули имам погледни Погледни ПОГЛЕДНИ"
'Киааааааааааа....' вътрешното ми аз вече неистово крещеше затова оставих шпагата и с умерена крачка се изнизах навън.

(( Не е препоръчително за лица под 16 год. и хора, които не търпят кървища. Ако не си падате по тези неща просто подминете това съобщение и започнете направо от следващото.... Желая ви приятен ден ))

Стоях в класната си стая в предишното училище... много го обичах това място, макар и някои точно определени персонажи да ми късаха нервите до полуда....
Но въпреки всичко имах приятелки с които дружно се подкрепяхме и успявахме да надживеем всички несгоди на тоз живот.
Този ден не бе по-различен от всеки обикновен ден... Седях си мирно на чина и четях книга - поредното фентъзи....
И както обикновенно се намериха дразнители, които да късат нервите ми. Всеки божи ден едно и също "Оооо, фатмаг." или нещо от тоя сорт...
Боже не могат ли да измислят нещо по-свестно?
И днес нямаше да е по-различно.... и аз както обикновенно щях да ги игнорирам и щях да оставя момичетата да им се дразнят.
Но този път те не се задоволиха само с това да ми говорят простотии.... този път Джон грабна книгата ми и я разкъса на парчета преди дори да успея да разбера какво се случва.... нещо в мен прещрака.
Изправихсе бавно и спокойно. Гордо вдигнах глава и изгледах студено Джон право в очите докато чувах възгласите на Бен и Ивор "Разплачи се, оууу, плачка ли му се на дедето!!?"
Бях сигурна че сиво-сините ми очи са като лед в момента....
Кимнах на момичетата и няколкото невинни в стаята да излязат и така аз, Джон, Бен и Ивор останахме сами в стаята. Понеже класната ми бе поверила ключа от стаята аз заключих вратата и прибрах клъча в джоба на дънките си. Без да продумвам и дума вързах косата си на опашка и върнах погледа си към мочетата, които още говореха срещу мен, но аз не си правех дори и труда да разбирам що за безмислици излизаха от устите им.
Със светкавична бързина извадих една средно дълга и тънка кама от специялният ми джоб на дънките и се изсмях психарски "Време е за разплата - сега ще си плати за всяка дума срещу мен и приятелките ми"
Нахвърлих се първо върху Джон и забих камата дълбоко в коляното му, като го обезднижих. Чу се пронизителният му писък изпълнен с болка, но това бе като песен за мен. Извърнах се светкавично към Ивор и скоро от очите му стърбаха два хубаво заострени молива, които се движеха, понеже не ги бях забила достатъчно навътре за да го убия.... Не, нееее това щеше да остане за после.... исках смъртта им да бъде бавна и възможно най-мъчителна.
Бен стоеше като вкаменен и гледаше към мен и окървавените ми ръце с ужас. този прекрасен ужас, сковаващ напълно тялото....
Усмихнах му се мило и свалих колана си "На теб се пада честта да гледаш как приятелите ти бавно умират"
Блъснах го безцеремонно на един стол и пристегнах ръцете му отзад за облегалката, така че да са приятно изкривени, но не и счупени - нека го боли.
Но нека се завърнем към първата ни жертвичка "о, Джон, Джон, още в началото ти казах да не се закачаш с мен, но ти не ме послуша и сега ще си търпиш последиците"
Застанах право пред него, момчето някак си бе успяло да извади камата и сега я стискаше в ръце. Седнал на земята, питиснал с една ръка раната си а с другата държеше камата. "Знаеш ли, може би щях да имам малко повече страх от теб, ако ръката ти, която държи моята сладка камичка, не треперешие толкова много." изсмях му се и безцеремонно го изритах в лицето разкървавявайки устата му и избивайки един зъб. Той бе изпуснал камата ми и аз си я взех от земята като лизнах връхчето й "Жалко, кръвта по нея е истинала, а ми се искаше да я пробвам докато е още топла.... нали постоянно твърдяхте че аз съм обичала да си похапвам, да правси, а кръвта ми е най-любима - топлата свежга кръв, която можеш да изпиеш само от някое току-що убито същество, още гърчещо се в ръцете ти. О, да, тази кръв ми е най-любима."
Той ме изгледа ужасено. Забелязах с задоволство как едното му око вече се бе подуло от силният ритник.
Приближих се още повече към него и той вдигна ръце за да се защити. "Май тези ръчички ще ми пречат докато си върша работата" изсмях се и забих камата в едната му ръка и докато той се гърчеше от болката използвайки същата кама на която бе забита едната му ръка забодох и другата а после камата се оказа дълбоко врязана в един от чиновете - така както Христос е бил забит на кръста....
"Харесва ли ти така миличък" изсмях се и облизах капчиците кръв по ръцете ми "Тази кръвчица е по-добра"
"Спри!!" изкрещя Бен, когато аз извадих още една кама, досуш подобна на предишната от още един скрит джоб.
"Бен, казах че ти само ще гледаш, а не че ще имаш право и на коментари" казах му и заврях шапката му в устата му, така че да не чувам долното му гласче. "Нека продължим" зарадвах се аз като приключих с тази процедура
Ивор истерично тичаше из стаята и се блъскаше във всичко изпречило се на пътя му, а след това ставаше и продължаваше да тича. Тъкмо преди да ме отнесе аз го ритнах мощно в стомаха и го изпратих назад направо върху Бен. "Ха" изсмях се и се извърнах към Джон "Мисля че е време да умреш, миличък.... или по-скоро `бебе` както обича да те нарича скъпата ти Саманта" казах аз и се изплюх при споменаването на Саманта - и тя беше купчина изгнил боклук като тези тук, и тя заслужаваше да е тук, но за жалост имаше късмета да не е на училище днес...
"Сбогом, Джон" прошепнах тихо в ухото му и му прерязах вратът като оставих кръвта му да ме изпръск цялата. Избърсах с едно движение кръвта на бузата ми и се обърнах към Ивор, кота зарязах тялото на Джон да се доизцеди, оформяйки сравнително голяма локвичка на земята. "Сега е твой ред, Игор"
Той изквича като прасе и за негово нещастие се метна право към мен, с едно ловко движение забих камата си в корема му и я извъртях настрани. Той избълва кръв, която потече по рамото ми и аз се усмихнах "Тъп идиот, защо ти беше да слушаш какво ти казва Джон, ако не го бе послушал сега ти нямаше да си тук" това бяха последните ми думи преди да разпоря напълно корема му и червата да се разсипят на земята. Задържах тялото изправено "Още не съм свършила...." Прокарах острата си кама през гърдите му и го захвърлих на земята. С единя си крак настъпих гръдната му кост и я счупих. "Чудя се какво ли е сърцето ти" наведох се и извадих сърцето му като прерязах задържащите го към тялото артерии и вени. "Никота до сега не бях виждала човешко сърце наживо.... Харесва ли ти Бен? Искаш ли да гоопиташ?"
Бен ме изгледа и започна да пищи, но крясъците му бяха заглупени от собствената му шапка а мятканията бяха безполезни при условие че бе завързан за стола, единственото, което успя да постигне бе сам да си счупи ръцете....
"Толкова много ли искаш да го пробваш!?" засмях с и извадих шапката от устата му "Добре, ще получиш този шанс"
Той бе стиснал челюсти в отчаян опит да ми попречи да завра сърцето на Ивор в устата му, глепава постъпка. стиснах със свободната си ръка челюстите му и се опитах да ги разтворя, но не се получи. Поставих сърцето на гърдите му и разтворих устата му с две ръце, но когато поснах едната за да взема сърцето той ми прехапа другата "Пръсен кучи син!" изкрещях и забих юмрука си в лицето му. "Ще хапеш а!" изкрещях и отново хванах с ръка камата ми "Има много начини по които можеш да одереш една котка нали знаеш!"
С един точен и силен камат ми преряза бузата му и се заби право в устятя му, Използвайки я като лост аз разтворих челюстите му и набутах сърчето дълбоко в ръгрото му, но той се задави и съумя някакда го изплюе.
"Знаеш ли, ти имаш повече жажда за живот от другите" засмях се и го обърнах по гръб така че ръцете му да са към мен "Но това не е от особено значение - ти ще умреш като тях, в мъка и болка, и съжаление за това че изобщо някога си се занимавал с мен"
С прецизни и точно премерени движения на камата ми аз изрязах всеки един от пръстите на Бен, като му ги подхвърлях към главата. Писъците му се чуваха сигурно много надалеч, но това нямаше особено значетие, скоро всичко щеше да свърши.
"Сбогом" заках и забих камата дълбоко в черепа му.....

Отидох във общежитието и на входа ми казаха че някой ми е пратил
огромна пратка. Понесох я към асансиора качих се в стаята беше доста
късно отворих пакета и го поставих на масата. Нами беше зачезнала
някъде а Серенити стоеше до мен и всякаш ме гледаше с надежда. Когато
отворих пакета изпадна листче гласящо 'Щом си толкова веща в загадките
опитай да решиш тази с древните амулети' беше късно но изведнъж се
изпълних с мрачна решителност. Погледнах няколкото амулета поставени на
огромно кръгло плато. Бяха наредени по края със малки пътища по които
да ги местя. Някои от амулетите направо си влизаха през стените пасваха
си перфектно успях да ги вкарам в кръгчето сега оставаше да подредя
различните руни около тях.
(Трите талисмана)

Толкова се унесох че не усетих как мина един
час бях преминала през древните руни и сега редях пъзела на гръцките
букви бяха ми доста бегло познати но почти се справях имаше и няколко
думи на френски и англински усетих се че може да правят едно изречение
обграждащо като кръг трите главни амулета. Загледах се в думите...
Аз гледах близо 15 минути различните думи и ги запренареждах накрая се получи това...



Foute ton camo d'ici! From the Άγνωστος. This is the door for Άγνωστος and
you will went there, But you don't want θα πάτε να Άγνωστος right... That's why You Πρέπει to solve Cest bien! This mystery ma petite! because Aducatus diaboli never
sleep and Il n'a va
pas faire. Because C'est une affaire a plus finir Rien non to stop you to hear Chanson du terre…
Превода беше нещо от тоя сорт...
Измъквай се веднага от Неизвестното. това е вратата към неизвестното но ти не искаш да отидеш в нейзвестното затова трябва да решиш съвсем точно тази загадка скъпа моя защото адвоката на дявола никога не спи и защото няма нещо което той да не може да направи. Защото това е една безкрайна приказка и нищо няма да те спре да чуеш песента на земята

След като сглобих зречението притиснах ръбовете те щракнаха и аз започнах да чета изреченията отново и отново за да разбра смисъла им. Гласа ми се превърна в шепот и колкото повече гласа ми изчезваше толкова повече буквите засветваха в различни цветове.... уплаших се защото изведнъж плочата полетя от ръцете ми се вдлъбна в голямото ми стенно огледало докоснах огледалото с пръти и те леко потънаха в него в същия момент чух глас "Изглежда вече си готова да тръгваш отне ти ужасно много време да решиш тази загадка. Божеее господи!!!" уплаших се обърнах се бързо за да видя кой говори Серенити ме блзна дръпна ме за ръкава и каза простичко "Здрасти!!!"
"Киааааааааа!!!" Изпищях "а-а-а-аммммаа-а-а ч-ч-чакай ти май не трябва да говориш"
"Боже значи ме разбираш иеииииии!!!" каза тя и се хвърли върху мен
"Чакай какво имаш впредвид под готова за тръгване?" почесах сее аз по главата
"Амиии трябва да отидеме в истинската академия...."
"Ама ама ама...." започнах аз
"Няма ама...ще ти разказвам като отидеме там... събирай багаж ако искаш и да отиваме дано само се приземим на точното място" каза тя
"премини ти първа" казах аз тя с един скок Серенити хлътна в огледалото и изчезна след нея останаха да тлеят кръгчета по повърхността на огледалото всякаш е повърхност на вода. След около минута две се престраших и пипнах с пръсти 'огледалото' пръстите ми потънаха а заедно с тях се придвижих и преминах цялата. Веднага след като преминах цялата проходът се затвори, върна се в предишноото си състояние на голяма плоча но тя продължи да блести и започна да се смалява и постепенно се разми и се превърна в един талисман

"Трябва да го носиш постоянно то е защитно и ако го овладееш ще можеш да направип каквото е по силите на амулета, силата се появява по късно ти сама трябва да разбереш каква е тя..." каза ми Серенити аз се огледах и видях невероятно голям замък беше нощ и той се издигаше величествено над хълмовете беше на около 10 метра височина над хълмовете
"Замъка е полужив понякога и на него му се иска разходка" поясни Серенити и живо ми заразказва за т.нар. пазители, за замъка за учителите, магиите и други подобни....

Събудих се изведнъж от кошмара си и бях на път да изпищя но се сдържах. Огледах се наоколо и се поуспокоих, когато видях че по мен нямаше кръв.
"Кошмар?" попита ме Сора
"аха" едвам успях да кажа и отидох в банята да се изкъпя. Щом бях готова слязохме на закуска. Хапнахме по малко - не ни бяха останали особено много пари и отново бяхме на пътя - аз, Сора и Лиош.
"Колкото повече магий научаваш, толкова по-голяма ще става тази книга." каза ми Лиош "Това е книгата на живота ти. Тук е записано всичко което знаеш и си чела или чувала някога."
"Хей! Ако не друго то поне съм чела и съм чувала много повече нещо отколкото пише тук!" запротестирах аз "Виж колко е тъничка! Как може това да е всичко което знам!?"
"Не че нещо, но ти просто си отворила раздела с магиите а от тях наистина знаеш малко." осведоми ме Сора "Ако знаеше много нямаше да се нуждаеш от това да ги изричаш заклинанията на глас а само като си помислеше за тях и те щяха да се задействат."
"Ооооо...." провлачих аз и отворих книгата на първата страница, при съдържанието "Е, поне съдържанието не е бедно...."
В него имаше доста главни заглавия и стотици подзаглавия и даже докато го разглеждах попаднах на раздела с всичките прочетени от мен книги..... доста бяха...
"Добре, доволна съм." ухилих се аз "А за да правя магия не се ли нуждая от магическа пръчица или нещо подобно?"
"Първоначално може би ще имаш нужда от жезъл, но по-нататък ще можеш да правиш магия и с празни ръце" отвърна Сора
"Ще е много готино ако си имам собствен жезъл...." замечтах се аз
"Да бе закво ти е такава пръчка!?" засмя ми се Лиош "Толкова са трудни за носене"
"Аз мога да го смаля" запротестирах
"А може и след като го смалиш да го носиш като висулка за верижката ти на вратът или като гривничка" предложи Сора
"Значи е решено, ще си намеря един хубав жезъл!" зарадвах се аз и продължих по пътя с бодра крачка

"Тъпо ми е...." промърморих и прибрах книгата в чантата си "Колко още ни остава до академията?"
"Поне 2 дни път" изсъска Лиош от рамото ми, където се бе настанил докато се движехме по криволичещият път
"Ъх" изпъшках и погледнах нагоре към блестящото слънце "Почивка?"
"Почивка" засмя се Сора приседна до едно дърво.
Последвах добрият пример си се свякох на земята облегнах на вълчицата ми, а Лиош се излегна на скута ми като ме гледаше в очите "Какво смяташ да правиш като стигнеме в академията?"
"Как така какво?!" изсмях се аз "Ще се уча на магия"
"Ама те няма да те приемат ако нямаш дракон....." каза ми Лиош
"Какво?!" едва ли не изпищях "Как така? Сора вярно ли е това?"
"За съжаление да." каза ми тя "Но това не ни пречи докато се движиме към академията да попаднеме на някой и да го накараме да се съгласи да ни даде някое яйце"
"Колкото и да ми се иска не мисля че един дракон би дал доброволно яйцето си" казах тъжно
"Да, но ние можем винаги да откраднем някое" изписука Лиош
"Не мисля че това е добра идея...." обърнах се аз към него
"Но силата на дракона е главният ти източник на магия." каза Сора "Без дракон един маг не може да се мери с този който има един от тези зверове на своя страна"
Загледах се тъжно към близкото камъче..... "Къде може да се намери дракон?...."
"Не съм сигурен, но надали е много трудно..." засмя се Лиош и разпери клипата си "Те са огромни!"
"Да, но това че са голями не ги прави лесни за откриване." каза му Сора