Демоните са сред нас...

В нормалният свят нещата няма вече да бъдат толкова нормални както преди.
Те вече вървят сред нас.... никой не може да им избяга. Демони и ангелие отново са плъзнали из нашия свят и дали ще бъдат унищожители или ще ни избавят от гибел вие решавате.
Битката между ангелите и демоните е неизбежна... но ангелите не са това за което сме ги смятали. Някои от тях са станали предатели и са изменили на принципите си да пазят човечеството от беди. Други пък бягат от задълженията си в опит да избегнат ненужните конфликти.
Дошло е времето, когато ангели и демони ще си стиснат ръцете в знак на примирие и ще обединят дружно сили за да победят предателите на двата рода....
Но какво общо има човечеството с тази наближаваща война? Нищо особено... като изключим че бойното поле ще е на нашата мила планета Земя, това че ще трябва да се биеме за собствените си животи... Потенциялната загуба на семействата и приятелите ни...
Нима ние хората имаме някакъв шанс срещу такива мощни врагове... Нямаме.... Скоро обаче и двете страни на войната виждат потенциял сред нашите редици и избират малка група от хора, които да се бият на тяхна страна. И ето как настъпва разделението между хората.... и началото на края.
Какви ще бъдете вие - добри или лоши? Дали ще бъдете Пазители или Унищожители? Това ще бъде решено според броя на греховете ви в този живот.
Ще бъдете ли спасени или погубени.... Е, това зависи изцяло от милосърдието на вашите покровители...
Пазителите се отличават с това че амулетите им, дар от някой ангел или демон, им дават неимоверна сила и нови способности.
Унищожителите имат белег на челото, източник на силите им.
Всичко нужно ви да побудите някой от двете групи е чисто и просто да нараните по какъвто и да е възможен начин техните източници на сили, и една обикновенна драскотина върши работа, но това далеч не е лесна работа поради многото им защити, които трябва да бъдат преодоляни...
Е? Мислите ли че ще се справите?

Регистрационна бланка:
1. Име:
2. Години:
3. Външен вид:
4. Амулет:
5. Местоживеене (иска ми се да сме си в България, но може и някъде другаде):
6. Ангел/Демон покровител (може и двете):

Начало на играта - вие сте ученици/студенти. Вашият живот не е различен с нищо от този на другите хора около вас - ходите на училище, работа, курсове; занимавате се с ежедневните си задължения... Но един ден по някакъв начин при вас се появява вашият покровител и ви дава амулета ви... от там нататък започват наистина интересните неща - вие ще трябва да се научите да управлявате новите си сили, да се биете срещу враговете си....

(( тази игричка я създадох ама не съм сигурна сали ще пиша в нея... малко е тъпо така ама нямам почти никакво свободно време Таааа... одобрено ли е? ))

(( ми за другите незнам, но на мен определено ми хареса и може и да се включа.. даже не може а ще се включа. Ако други не се включат ще си играя играта сама ))


Регистрационна бланка:
1. Име: Юмери Натсухибоши ( накратко Юме )
2. Години: 18
3. Външен вид:
4. Амулет:
5. Местоживеене: София
6. Ангел/Демон покровител: и двете
Курогане - демон
Фай - ангел

(( само да спомена за онези, които си търсят амулети - качила съм няколко в Драконовата академия ))

И на мене сташно ми хареса и се включвам веднага. Angel няма да си играеш сама

Регистрационна бланка:
1. Име: Кийоко Шимасу
2. Години:: 14
3. Външен вид:
Много мило и сладко момиче, обожава да бъбри с приятелките си с часове (разбира се и с приятели, до колкото е възможно). Обича много да похапва плодове и много, много, ама наистина много сладки неща(за предпочитане смучащи се бонбони). Облича се само с рокли и с поли и винаги носи ръкавици (независимо от сезона). Понякога е малко наивна и нагла, но хората не обръщат особено внимание на това.
4. Амулет:
5. Местоживеене: София
6. Ангел/Демон покровител: Ангел Пазител
7. Име: Широу Матсуми

Всички ангели пазители имат голям кръст, който ги различава от предателите от рода им. Ако кръста се изгуби, той ще се върне при притежателя си с помощта на животното, което го защитава(може да е драконче, пеперуда, елфче и т.н.), така, че няма начин ангелите пазители да останат без него, освем ако господарят им не им ги вземе(това става, когато предадат рода си).

Регистрационна бланка:
1. Име: Лио Уакаями
2. Години: 18
3. Външен вид:

4. Амулет:
5. Местоживеене: София
6. Ангел/Демон покровител (може и двете): и двете
Демон: Акира

Ангел: Мей
Знак на челото:

Angel да те поздравя за амулетите мн са симпатични

Може да я почвате играта аз ще се регистрирам по-късно че първо искам да измисля нещо хубаво за Академията.....
Ам... не че нещо... ама не ви ли се струва че сме малко малко хората... аз молих едни прпиятели да се регистрират ама те не щат...
Няма ли някой друг дет има връзки?.... с повече хора би било по-интересно.....

(( за връзки нямам.... изчерпала съм ги всичките в наличност Значи имаме разрешение да почваме... СУПЕР!!!!

Само че са баш нямам муза за писане... Но скоро почвам ))

Регистрационна бланка:
1. Име: Хана Ями фамилията си не помни, но доста често като малка са я наричали цвете затова е с фамилия Хана (името японски стил на изговаряне фамилия, име) предпочита да и викат Хана
2. Години: 18
3. Външен вид:
Сега:
Външния и вид като малка е като на мили разстояние от този сега.
Преди:
4. Знак: знакът на челото но почти през цялото време скрит от бритона

5. Амулет:
6. Местоживеене (иска ми се да сме си в България, но може и някъде другаде): София
7. Ангел/Демон покровител: два демона
Демон пазител: Кейки
Човешка форма:
Демон унищожител: Белиел
Човешка форма:
8. История: Хана се сдобива със демона си още като малка. Един ден в училище четири по големи момчета я нападат и демона ги убива. След случая майка и полудява, няколко дни след това и баща и от което следва и трагичната смърт на двамата й родители. Тя има една единствена снимка като малка и около нея Белиал. Тя е един от редките случаи които притежават два демона и то от различни рода. Пазител и унищожител, почти винаги се въртят около нея и постоянно се карат измислят глупави битки по между си за да се накарат да се откажат от нея. Когато става на 16 години тя се запознава със странно момче, което се оказва втория и демон тогава започва коренно да променя вида си очите и почервеняват и всеки започва да се страхува от това. Остава сама и без приятели затова пък двата и демона постоянно я разсмиват.

(( Хора искате ли да почваме? И без това вече имаме разрешение от Twin_style... ))

ми нз аз чакам да получа разрешение щото направих със унищожител и пазител и чакам да ми каже дали мога да съм така или да го променя

(( ми нз... мисля че надали ще има проблем. Все пак тя каза че може и с двете... защо пък двете да не са от една раса... ))

((те са от една раса и няма проблем но нз дали няма да има проблем това че се бият на различна страна единият на унищожителите а другият на пазителите на страната затова чакам да ми отговори което няма да е скоро вие може да почвате ако искате))

(( на всички реговете са одобрени Мистик идеята ти е добра, но да видиме нататък как ще се развива историята ти. Аз да питам ще има ли яой двойки? ))

(( честно казано, аз се чудех дали мойте да нямат някоя по-така връзка, но нз още... ще видиме като си развия историята. Абе а ти няма ли да се ригниш в тази история? Ти не че пишеш много и в Академията де.... ~намек -ПИШИ И В АКАДЕМИЯТА БЕ ГАДИНО!!! - край на намека~ ))

(( добре де добре, шефе! ще пиша ))

((аз искам да питам дали може да си сменя имената на героите, защото тези нещо не ми харесват вече? ))

(ами ние не сме започнали така че сменяй на воля)

(охх... хора, искам да почваме, ама си нямам идея как. Хайде да помислим малко, искате ли ~хехе...~??? Twin_style дай малко идейки, все пак играта е твоя(за което се радвам, че я написа), ама трябва всички да си размърдаме мозъците мъъъничко, съвсем мъничко, не мислите ли? Сигурно ще ми кажете, че като искам толкова много да почваме, да си измисля историята, но вече ви казах, че НЕ МОГА!!! Ще свършим по-добра работа, ако се консултираме, но незнам на колко хора изобщо им се занимава с това РПГ.)

П.С. Гомен, че така ви се нервирах, не беше нарочно...

1. Име:Хошина Утау

2. Години:17

3. Външен вид:


4Знак: (през повечето време е невидим )


5. Местоживеене:София(няма да се цепя от колектива я )

6. Демон унищожител:
Име:Ягами Хайато

(Тъй като ти нз как да започнеш аз ще си направя историята и ако желаеш присъединявай се)

- Дете, хайде идвай ще закъснееш за училище! - провикна се майка ми от първия етаж на къщата, в която живеехме в малко градче наречено Божурище
- Идвам мамо! - провикнах се, извадих дъвката си и се прицелих към коша, но тя падна до него взех чантата си нахлузих новата си шапка върху добре сресаната си мастилена на цвят коса и прелетях като вихрушка по витите стълби към първия етаж. С един скок се озовах на плочките пред майка ми която прибра сандвича ми в чантата оправи шапката ми и каза:
- Хайде тръгвай, че закъсняваш!
Минах покрай дългата трапезна маса и взех ключа за къщата, букета за учителката и една курабиика и изтичах да се обуя по най-бързия начин не трябваше да изпускам автобуса иначе щях да закъснея. Помахах за пореден път на майка си и с бърза крачка се запътих към спирката, която беше
на 10 мин от вкъщи или аз поне за толкова я извървявах.
"Здравейте, аз съм Хана Ями на 15 години съм и за първи път съм в това училище..." през целия път обмислях как да се представя на новия си клас в съвсем новото си училище и докато си обмислях неусетно се озовах пред прага на класната стая бях закъсняла съвсем малко, но всички вече бяха влезли. Почуках плахо на вратата и влязох в стаята на 8а клас, видях няколко познати лица, които противно на моя поглед се отвърнаха незаинтересовано, а останалата част от класа не познавах. През този първи ден се запознах с едно плахо момиче станахме страхотни дружки, но се оказа че ние сме най добрите мишени за останалите от класа. Ден след ден престоя в училище ми ставаше все по противен и противен, всички от класа се заяждаха с мен и не можех да направя нищо, но само заради себе си търпях това. Исках да се изуча затова търпях. Един ден след поредното разочарование заради съучениците си се прибрах в къщи доста тъжна прекарах остатъка от деня без да кажа много и си легнах без вечеря. Преди да заспя към 12 вечерта обмислях случилото се през деня
"Някога не знам кога, но всички ще си получат заслуженото..." помислих си и се загледах във едно малко тефтерче обичах мистериите и всички подобни. Вярвах в задгробния живот, както че до всеки има нещо което го закриля, нещо или някого.
- Знаеш ли... - казах в тъмното - надявам се да си тук каквото и да си знам, че благодарение на теб търпя този ужас. Бих искала винаги да ме пазиш! - казах в тихо желание след това заспах дълбоко.

~~~~~~~~~~~~~~~~~ Втория срок към края, втора смяна, вечерта ~~~~~~~~~~~~~~~~

Силния звън на телефонът ми ме събуди, слязох долу вече облечена. Родителите ми вече бяха отишли на работа, хапнах малко и излязох за училище. Денят ми мина както обикновенно, но на лавката четири по големи момчета се заядоха с мен, а аз избягах. По - късно разбрах че са ги наказали. В последното междучасие отидох на любимото си място зад училище и за заразмислих за станалото през годината по средата на втория срок в училището започнаха да се случват странни неща. Деца започнаха да падат случайно по стълбите или да се удрят жестоко докато играят, а последния най - жесток случай беше когато навън беше завалял сняг и се целехме с топки едно момче от класа ме беше ударило, а след това настинах защото при удара се нагълтах със сняг, а на следващия ден пак бяха играли на снежна война и същото това момче беше получило пристъп когато го бяха ударили със снежна топка в гърдите. По - късно разбрах че е в болница но е щяло да се задуши при внезапно притискане на гръдния кош. Докато бях потънала в размисли не бях видяла четирите фигури приближаващи се към мен в тъмнината докато не чух подигравателния глас:
- Я, я, я, я кой седи тук в тъмнината? - каза го като въпрос, но не беше високото русоляво момче само ми се усмихна лукаво, което ме притесни
- Някои малки момиченца не се отучиха, че не трябва да седят сами в тъмното... - каза и се усмихна по зловещо след това сниши гласа си - защото има лоши хора и може малкото момиченце да пострада - последва истеричен смях от другите му приятели. При това аз се свих леко в нишата, в която се намирах за да ме пази от вятъра. Започнах да се плаша защото момчетата, които не казаха нито дума проговориха
- Хе-хе-хе какво ще кажете да се позабавляваме малко... - каза единия, от което цялата настръхнах
- Да тя ще си мълчи... - продължи другия, а страхът ме заля като ледена вода през зимата
- А пък ако спомене нещо ще я накараме повече да не отвори устата си... - при тези думи в тъмнината проблесна острие на нож а четирите момчета методично се заприближаваха към мен. Скова ме такъв страх, че дори ръцете и краката ми отказаха да се помръднат за секунда се опитах да успокоя внезапното треперенето на тялото си а в следващата се усетих как бягам, но не след дълго една ръка ме стисна здраво през кръста и ме задърпа към онази ниша. Борех се с всички сили да се освободя, успях някакси да захапя момчето, което ме държеше то изруга звучно и ме пусна на земята. Пак понечих да избягам, но в тъмнината се осовах право в ръцете на главатаря на хайката. Той хвана ръцете ми и рязко ги изви назад
- Малко зверче такова! - чу се гласа на този който ухапах, а след това усетих болката беше се засилил и забил коляното си в стомаха ми. Дъхът ми секна и се закашлях - Сега ще те науча аз теб... - вторият удар беше през лицето, но с плесник усетих горчивия вкус на кръв в устата си и за пореден път се опитах да се освободя от хватката на Русокосия, събрах сила и настъпих колкото можах той изруга по звучно и от този когото бях охапала и ме бутна на земята. Страхът продължаваше да ме владее и ставаше все по силен защото двете досега бездействащи момчета ме хванаха и притиснаха към земята сега вече знаех, че няма накъде да бягам
"Боже защо постъпваш така с мен..." помислих си и усетих поредния удар някой ме ритна в ребрата и те изпукаха със зловещ звук, закашлях се отново, този път ми се пригади и не съзнателно започнах да се моля
- Моля ви, умолявам ви престанете... - гласа ми излизаше на пресекулки, звучах като жалка глупачка, а след поредния ритник не можах да понеса болката и започнах бавно да губя съзнание или поне това чувство имах, последното нещо, което помнех беше проблясващото острие на ножа да реже якето ми и гласът на човека държащ ножа:
- Вие хубаво се забавлявахте сега е мой ред... - след това загубих съзнание

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~ Седмица по късно ~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

... се събудих в тапицирана бяла стая. Мина известно време докато разбера какво значеше всичко това - намирах се в психиатрично отделение а навсякъде по бялата стена бяха закачени снимки и статии от вестници за бруталното убийство на четири ученика, постепенно докато гледах заглавията в ума ми започнаха да нахлуват спомени от изминалата седмица. Припомних си окървавените тела след като ме намериха да лежа сред тях, якето ми разкъсано и захвърлено на земята, разкъсаното тяло на момчето с ножа разпнато на стената на училището, тогава не знаех какво става всичко ми беше мъгляво. Изправих се до седнало положение на мекия под и почувствах гърлото си ужасно пресъхнало. С бавни несигурни движения се отправих към единственото различно нещо в стаята един червен бутон, натиснах го и с прегракнал глас казах:
- Моля, вода! Има ли някой който да ми даде вода... - когато пуснах бутона от отсрещната страна ми отговориха
- Отдръпни се от вратата момиче сега идвам да ти дам вода!
Бързо се отдръпнах от така наречената врата и с леко изцъкване се отвори. В рамката на вратата се появи едра жена в бяло облекло, миловидно лице ис поднос с храна и вода в ръцете си
- Ето! - каза тя и остави подноса на земята. Когато ме погледна в очите и се четеше объркване - Не си спомняш много от случилото се нали? - въпросът и беше несигурен, а аз леко кимнах в отговор.
- Знаеш ли, че всички в града мислят, че си луда - заобяснява ми докато аз предъвквах сандвича си - все пак те намериха сред четири брутално убити момчета и заради това че не могат да те осъдят мислят да те оставят тук...
Изпуснах сандвича си и ми причерня при последните и думи
- Не могат да ме оставят тук - забих нокти в тапицирания под - аз съм потърпевша тези момчета искаха да ме наранят, да се изгаврят с мен, защо всичко се случва на мен...
Докато говорех тихо всякаш на себе си не можах да видя уплашения поглед на служителката, която почти панически натискаше единствения бутон в стаята, тогава чух отново гласа й всякаш отдалеч
- Спокойно дете! Всичко е наред и без това няма къде да отидеш а тук всички ще се грижат добре за теб, а пък когато докторите се уверат, че си в добро състояние ще излезеш от тук.
- К-к-как т-така няма къде да отида!? - преглътнах шумно защото устата ми пресъхна отново. Беше очевидно че тази жена премълчаваше нещо важно за мен, но не можах да я питам точно какво защото в същия момент нахлуха трима санитари един със спринцовка в ръка
- Време е да те успокоим! - при звука на гласът му нещо припламна в мен и аз започнах още повече да буйствам останалите санитари ме хванаха здраво
- Стой мирно малката сега ще се успокоиш... - каза единия санитар докато внимаваше да не ме пусне
- Няма да седя мирно, подяволите! Искам да разбера! - направих най-добрата засилка на която бях способна след като ме държаха и се изтрелях в краката на жената, която ми донесе храната - Моля ви, госпожо кажете ми, премълчавате нещо от мен...
Усетих леко обождане и главата ми се замая, приспа ми се в просъница чух:
- Нали не и каза нищо...
- Разбира се за каква ме мислиш!
- Няма значение за каква те мисля! Важното е да не казваш на момичето. Нямам представа в какво се е забъркала професор Сузуме, но спомена че ако момичето разбере, че този случай е била последната капка, която е деляла майка и от лудостта няма да се озовем в по различно положение от това на четирите убити момчета...
Жената потрепери
- Разбира се че няма да кажа нищо, което ме подсещащом майка и е луда тогава не е ли някъде тук в болницата?! - попита със смайване
- Не за съжаление лудостта не я докара до нищо добро. Беше в една клиника когато мъжът и дойде да я посети... боже каква касапница. От мъка същия ден той уби жена си, явно е имал намерение да убие и малката, но по това време лекарите не допускаха никого до нея. Затова отишъл при жена си, 15 минути след като го пуснали да види жена си... - чух дълбока въздишка - ...намерили и двамата мъртви. Патолозите потвърдиха убийство и самоубийство.... Хайде да излизаме да оставим малката да поспи.
Чух вратата да се затваря тихо и изпаднах в неспокоен сън. В съня си видях едно момче с руси коси, погледът му беше леко недоверчив, но благ, то се приближи до мен:
- Казвам се Белиел и винаги ще те пазя... - прегърна ме - опитай се да не създаваш проблеми в клиниката, за да може да те държат будна колкото по - дълго си будна толкова по - бързо ще успея да те измъкна от там...
- Чакай ти да не си... - щях да питам дали не е съществото, което ме е пазело, но тогава със сигурност щях да помисля дори аз себе си за луда. Едно беше да вярвам че съществуват а друго да видя наживо, това което аз наричах пазител. Тогава Белиел както той се нарече се обърна и чух отговора на неизказания си въпрос
- Ще разбереш дали това, което си мислиш е истина много по скоро отколкото си мислиш - след тези думи се събудих.
Следващата седмица от престоя ми в клиниката се видях с прфесор Сузуме - странна жена с по луди навици и от лудите в клиниката. Тя ми каза че ме държали защото съм била в шок и ми разказа за родителите ми, нещо което вече бях разбрала. Не споменаваше нищо за инцидента, но всеки ден ме снабдяваше със сумати статии, изписвани по време на престоя ми. След време разбрах че клиниката е частна и за престоя трябва да се плаща, почудих се кой плаща моята сметка:
- Ей психо, кой плаща моята сметка, да не би да се наложи да остана тук да изплаща ако е така аз се изнасям... - казах докато оглеждах без отявлен интерес ноктите си
- Не спокойно няма да се наложи - говореше докато поставяше разни диагнози след като поглеждаше твърде набързо картоните - шизофрения, депресивно разтройство...
- Оффф... - докато тя си мрънкаше аз се прибрах в стаята си.
Вече ме бяха преместили в обикновенна болнична стая и не ме тъпчеха с успокоителни и приспивателни , затова можех да се движа свободно из клиниката и скоро щяха да ме пуснат. Когато на следващия ден се събудих професор Сузуме ме посрещна с чудесната новина:
- Хана! Вече си свободна да си тръгваш - съобщи ми тя с радостен глас и ме прегърна силно - Ще ми липсваш дете...
- Сузуме стара откачалко такава да не би да се размекваш - казах шеговито за да намаля напрежението от раздялата
- Аз да се размеквам!? НЕВЪЗМОЖНО! - махна небрежно с ръка - по скоро адът ще замръзне!
Отсече го толкова сериозно и категорично че дружно се разсмяхме

~~~~~~~~~~ след 20 мин.~~~~~~~~~~~
- Е явно наистина съм свободна! - изрекох на себе си, когато вече седях извън клиниката. Професорката беше така добра да ме снабди с известна сума пари за да мога да се придвижа до в къщи. След около час вече бях на спирката на автобуса, който чаках всеки ден за да се придвижвам до училище. Не мина много време и автобусът дойде качих се чевръсто и се насочих към най - задната му част. Няколкото човека, които седяха там се отдръпнаха някак уплашено
"Господи! Още ли не са се оттърсили от факта, че вече съм на свобода! " помислих си аз. Вярно беше че шумът около мен бе утихнал, но вече повечето знаеха как изглеждам особенно тези с които имаше възможност да имам контакт... така че не се изненадах особенно. Седнах и вдигнах краката си, като ги подпрях на рамката отпред. Бях се загледала през прозореца, когато се почувствах странно всякаш някой ме наблюдава, огледах се и видях едно момче втренчило изучаващ поглед в мен. То беше може би на моите години, но беше по високо, с дълга коса скриваща една част от лицето му. Носеше черни джинси и тениска, под която се очертаваше добре поддържана фигура, беше очевидно че тренира нещо...
"Глупачка не го зяпай така неприлично е!" усетих се и се скарах на себе си като отделих поглед от него и погледнах отново очите му. Погледът му беше все тъй изучаващ, но този път и изпълнен с разбиране
"Е явно и този е виждал снимката ми по телевизията..." въздъхнах тъжно "жалко харесваше ми чудя се колко ли се отвращава от мен... ЛУДАТА..." усмихнах се вътрешно на собствената си иронизация и станах защото наближавахме последната спирка на автобуса, докато спре напълно вече нямах търпение да сляза и да се изпаря към дома си. Тръгнах с бърза крачка и пресякох улицата, завих зад ъгъла и се отделих от главната улица, когато нечия ръка ме хвана за рамото:
- Хей чакай!
- Който и да си остави ме намира! - казах малко по високо отколкото трябва и забързах крачка, погледнах настрани и видях същото момче да ми се усмихва приветливо. Отново неволно го заразглеждах имаше грациозна и бърза походка, и следваше с лекота и без особенно усилие моето темпо, при което всеки друг би подтичвал. Усмихна ми се приветливо отново:
- Свърши ли с огледа?! - попита ме шеговито, а аз се изчервих и отклоних погледа си
"Боже каква глупачка съм..."
- Кой го каза този, който не спря да ме зяпа... боже почувствах се като храна пред гладувал 2 седмици просяк! - казах рязко като се надявах да изгоня 'натрапника'
- Охооо хапливи сме да не би някоя змия да е вляла отровата си във вените ти вместо кръв!!! - изглежда и той не ми остана длъжен. Забързах още крачка, краката вече ме боляха, когато пристигнах пред къщата си. Момчето беше изчезнало... приближих се и преминах през обраслата с увивна трева пътека и отключих и влязох вътре. Всички мебели бяха покрити с бели чаршафи. Разходих се до втория етаж и влязох в стаята си единствената непокрита вещ там беше една семейна снимка, приближих се и понечих да я взема а тя падна и се натроши
- Колко типично за мен... всичко до което се доближа се унищожава! - усмихнах се бегло и чух ного познат глас зад гърба си
- Не мисля че е точно така!
Обърнах се рязко и съзрях познатата фигура от съня си
- Бе... Белиел... - прошепнах невярващо
- Точно така - каза той и се усмивка с една толкова лъчезарна усмивка, че чак сърцето ми се разтопи
- Има много да ми разказваш, знаеш ли... - усмихнах му се и аз и се приближих с една крачка. Знаех че мога да се доверя на момче като него
- Да така е много неща ще узнаеш, но първо да се махнем от тук. Атмосферата е твърде подтискаща за моя вкус! - протегна ръка с обърната нагоре длан, погледнах в дълбоките му неестествено тъмно сини очи и поставих дланта си и сякаш секунда след това се озовахме на двора, а той вече заключваше вратата.
- Сега вече можеш да ми дадеш ключа! - казах с мила усмивка, но той не го направи
- Къщата така или иначе вече не е твоя! - отсече примирено и скри ключа някъде зад старите саксии
- Как така подяволите не е моя!? - попитах с глас пълен с възмущение
- Родителите ти я продадоха малко преди да починат. Парите са в малък фонд, които можеш да използваш, само трябва да покажеш личната си карта в банката
- Не не е възможно... Къде да го вземат мътните ще живея... не мога да повярвам как са могли да постъпят така...
- Могат и още как - обади се друг отскоро познат глас беше същото момче от преди малко. Белиал се наежи и изсъска през зъби
- Какво правиш тук псе такова? Йахам ес! - не разбрах второто защото беше на непознат за мен език
(ако искате да разберете какво говорят на непознатият език четете думите отзад напред giggle)
- Няма да се махна, а до това какво правя тук адвокатът продал къщата и купил апартамента принадлежащ на тази госпожица и намиращ се в София ми каза да я съпроводя до мястото. Боже колко съм нетактичен... Казвам се Кейки... - протегна ръка към мен за здрависване, а аз само студено отговорих
- Хана...
- Приятно ми е да се запознаем - Кейки вдигна ръката ми против волята ми и я разтърси отривисто
- Онад етинтъм ет тасенто в алъкъп Кейки! - отново се чу съскането на Белиал зад мен. Изражението му беше стегнато във враждебна маска
- Ечев хяб мат жъндев Бел! И амян ад ес анръв иротв тъп, он ежом иб бет ет авкачо изат абдъз идараз отовтсйибу ан изено иритеч атечмом! Ит ис темзи Белиал! Едадерп аналк ен агом ад маврявоп, еч ес анръверп в летижощину...
(само имената са си подредени)
- Какво си говорите вие двамата! - ядосах се на това, че не им разбирам нищо
- Нищо да тръгваме! - каза Белиал рязко, хвана ме за ръката и ме задърпа към една кола малка тойота, но изведнъж Кейки хвана другата ми ръка и Белиал рязко спря
- Пусни я! - изсъска, а котката наблизо с мяучене се отдалечи от нас
- Няма пък! - отговоръ на Кейки прозвуча по детски инато - Казаха ми аз да я съпроводя и ще го направя!
- Е аз съм тук ИДИОТ такъв! Така че не е нужно аз ще свърша тази работа! - Белиал се озъби
- Обаче така или иначе съм дошъл за да не съм се разкарвал напразно би трябвало аз да я съпроводя! - оплези му се Кейки
- Няма да стане! - дръпна ме леко към него Белиал
- Ти пък ще кажеш! - и Кейки направи същото
"Боже вече взе да ми втръсва от тях..." завъртях очи
- Хей вие двамата я престанете не съм ничия и мога сама да отида! - освободих се от тях двамата и като говорех привидно разсърдено. Тръгнах напред по улицата, а ония идиоти вместо да ме последват започнаха да се карат
'ТУП!' - Ти си виновен идиот такъв как можа да я прогониш виж сега си тръгва! - тупването изглежда беше от удар по рамото... "доста силен удар" помислих си аз

(( лелеее мистик престарала си се
Иначе е велико ама как не те домързя да пишеш толкова дълго нещо.... Ужас, аз нимоем толко дълги пости да праа....
Иначе евала ~покланя се пред чудесното изкуство~))

(( Наистина се е престарала... мързи ме да го прочета цялото ))

(Е вие ако искате го четете обаче аз имам още малко вие можете да пишете само не се набърквайте в моята история )

- Ауч! Хеййй! Я не ме удряй! Пък и не аз бях този който започна ти започна да ме обиждаш! - обърнах се при тези думи и беше ги изказал Кейки, той бутна леко Белиал по рамото а на свой ред Белиал залитна леко. Когато се оравновеси отново и той бутна , но с малко повече сила Кейки като се захили, той му отговори и така продължиха близо минута като всеки следващ сблъсък беше малко по-силен от предишния. Направих една дълбока въздишка вече вземаше да ми бахтисва от тях, леко се приближих до тях а те не усетиха кога хванах по едно от ушите им и започнах да им се карам като на малки деца:
- Вие, кога ще престанете да се джавкате а? - дръпнах леко и те изохкаха
- Хей, това боли... - Кейки още не беше довършил когато го накарах да млъкне с едно бързо
- ШШштт...
- Ама...
- Млък! - казах ядно и леко завъртях ушите им както би направила учителка с непослушни деца
- Ау! Ама ти... - този път Белиал се обади
- Нито думичка! - гласът ми прозвуча някак заплашително даже аз се изплаших леко ама съвсем лекичко - Сега като послушни деца, защото сте си точно такива! Ще сключите примирие или каквото щете, но няма да се биете и ще ме придружите до мястото където би трябвало да живея. Разбрахме ли се?
Попитах още по заплашително, а в отговор дойдоха...
- Ама...
- ... ние...
- Разбрахме ли се? - попитах отново като в гласа ми прозвуча строго предупреждение тип 'гледайте само да не потретя въпроса си!!!' (МУАХАХАХАХАХХАХАХАХА ) След това последва една дружна примирена въздишка и леко поклащане на глава и от двамата, с усмивка ги освободих и все едно нищо не е станало:
- Мхм... добре готова съм да си ида в къщи! - казах и тръгнах напред
- Хайде поне да оидем с колата вътре ни чака шофьор въпреки че аз учих в чужбина и мога да карам по тукашните закони не е позволено! - каза с изпълнен с досада глас Белиал и посочи колата
- А не без такива не искам да се качвам в ничия кола а по - малко пък в тази - казах и игнорирах протестите му набързо а Кейки направи една такава физиономия на дълбоко разочарования Белиал. Тръгнахме мълчаливо докато Кейки не реши че трябва да наруши тишината и да започне да ми разказва твърде ентусиазирано за мястото където щях да живея
- ...там е много готино и ще ти хареса а да и аз живея там и... - при следващото изглежда леко се депресира - ... тоя тук също живее там, но някак ще го преживеем...
- Глупак имаш ли си напредстава колко пъти повтори живея в това изречение! - захили се злорадо - Ако учителката ни по български те чуе ще получи инфаркт
- Ооо... простете господин учен невежеството на някой като мен ама сега до колкото знам не сме в ЧАС и мога да си говоря както искам! - изглежда Кейки много се раздразни от забележката , а пък на мен ми стана извънредно смешно и се захилих истерично а Белиал смотолеви нещо от сорта
- Оставете невежите в тяхното незнание! - и след това отново потънахме в тишина докато не се 'прибрахме'
ако така мога да кажа в новия ми дом.... в който живееха и те .
Като нереално е нали? По целия път неволно обмислях как да се отърва от дразнещото хипер настроение на Кейки, и от също толкова дразнещото мълчание и поучение на Белиел, но не се усетих че тези мисли никак не са ми привични, пък и измислях начини непосилни за изпълнение поне не и за човек. Показаха ми големия апартамент в новата с зграда в Люлин. Просторен и обзаведен, виждах доста от старите си неща, но с тях бяха смесени изпипани и с вкус други неща. Както и две или три както Белиел ги нарече вехтории, които беше поставил Кейки.
- Не не са вехтории харесват ми! - старинното бюро от махагон перфектно се връзваше със панорамния прозорец
- Бюрото е от аристокрацията живяла по време на робството в тази страна! - каза ентусиазирано Кейки, при което Белиел въздъхна отегчено, другите старинни предмети бяха една разкошна нощна лампа, а пък в спалнята големия прозорец беше закрит от умишлено състарени така че да им се придобие античен вид тежки, плюшени, червени завеси.
- Червеното ми допада въпреки че не е от най предпочитаните ми цветове за спалня... - размишлявах аз а двамата пак почнаха
- Тя хареса стаята... - заключи Кейки
- Не тя само одобри леко, чу я не би предпочела червеното, така че мога да кажа КАЗАХ ТИ! - каза Белиал със видимо задоволство
- Напротив червеното и хареса, удобри всичко така че аз ще кажа КАЗАХ ТИ!
- Напротив!
- НЕ хареса я!
- НЕ НЕ Я!
- ХАРЕСА Я!
- НЕ Я!
- // - //
- // - //
И докато те си спореха аз гледах в захлас стаята, не всичко ми харесваше но нямаше да променям нищо защото ми изглеждаше някак съвършенна по свой начин. Отворих вратата и обясних на момчетата, които очевидно не ме чуваха заради спора че трябва да си тръгват и тактично ги избутах навън...
..............................................................................................................................................
Изведнъж Белиал и Кейки се озоваха пред затварящата се врата на апартамента на Хана:
- Тяяя... да не ни изгони? - започна да се чуди Кейки
- Не знам но се озовахме отвън!
- Интересно заключение Белиел аз хич не виждам че висим в коридора! И кой ли е виновен за това...? - попита еднозначно но Белиел пак извъртя в своя полза като каза нехайно
- Ти естествено! - после се захили - Отивам в къщи!
- Майко божия този ще ме побърка иде ми да му извия врата! - каза Кейки тихо на себе си и тръгна надолу по стълбите два етажа по надолу от апартамента на Хана и един от този на Белиел

........................................................................................................................................................

Докато се къпех изведнъж незнайно от къде дойде чувство тип 'как ми се иска да извия врата на някого'
но го игнорирах. След освежителната баня се облякох и дълго сресвах косата си, нещо започваше да ме боли глава затова легнах да спя. Събудих се чак на другата сутрин. Погледнах календара беше денят в който навършвах 16 години. Отидох да си измия лицето, а в огледалото ме гледаше напълно чуждо момиче. С червени святкащи тревожно очи и чудно как с малко по дълъг бретон. Главата не ме болеше, но пък затова инстинктивно отмахнах бретона си, на челото ми се беше намъдрил знак светещ в леки алени отблясъци...
- Киаааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааа............................. - писъкът ми се беше чул явно навсякъде защото за нула време на вратата ми се почука, а там бяха Белиел и Кейки с думите
- Явно е време да ти обясним всичко!

~~~~~~~~~~~~~~~~ 2 години след това ~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

- Бел, Кей качвайте се горе филмът започва няма да ви чакам повече... - провикнах се през вратата в коридора на блока, а отдолу по стълбите се чу
- Който стигне последен се отказва от нея!
"Пак ли подяволите?!" помислих си с отегчение и чух мекото изкачване на стъпала, но първи нямаше и Кейки и Белиал се озоваха на площадката пред апартамента ми заедно
- Е кой беше първи? - попитаха в един глас двамата, аз просто вдигнах рамене и съобщих
- И двамата! - ухилих им се широко
- Хана така хич не ни помагаш! - казаха в един глас ОТНОВО - По дяволите отново го казахме в един глас нали?
Когато и това казаха заедно аз се засмях
- Хайде момчета влизайте че ще изпуснем филма! - прегърнах и двамата и ги побунах към вътрешността на апартамента...