Tensai-teki

our Bulgarian forum
 
ИндексИндекс  КалендарКалендар  Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори  ТърсенеТърсене  ПотребителиПотребители  Потребителски групиПотребителски групи  Регистрирайте сеРегистрирайте се  ВходВход  

Share | 
 

 Различни легенди и предания

Go down 
АвторСъобщение
mistik_mage

avatar

Брой мнения : 796
Join date : 30.01.2009
Age : 27

ПисанеЗаглавие: Различни легенди и предания   Чет Май 20, 2010 5:39 pm

Тъй като намерих множество къси легенди и предания ще ги поставя на едно място


РИЛА И ПИРИН

Рила планина някога била жена – разказвали хората от някогашното село Горни Пасарел, потънало под водите на язовир Искър. Името й било Рилка. Оженила се тя за момък от горните земи. Името му било Пирин...

Рилка и Пирин се оженили против волята на Рилкините родители. Не давали те единствената си щерка на Пирин – не знаели кой е, откъде е, чий син е, какъв занаят има и как ще изкарва прехраната на жена и деца. Рилка била много красива и работна мома, но луда глава – каквото й хрумне, това правела, не слушала ни баща, ни майка.

Оженили се двамата луди-млади без сватове и сватба, без песни и свирки, без родителска благословия. Забягнали далеч от хората и се заселили в едно високо и пусто място. Родили им се две деца – момче и момиче. Кръстили ги Искър и Места – никой не бил чувал такива имена дотогава.

Бащата ходел на лов, а майката гледала къщата и децата. Буйни и палави били братът и сестрата. По цял ден се борели, карали и биели, вдигали олелия до небето. Оплаквала се майката на бащата, молела го да ги укроти с бащина дума и мъжка ръка. Ала Пирин не чувал. Грижа му било да донесе храна и дрехи за челядта си, а другото било грижа и занимание на майката. Веднъж братът и сестрата се скарали жестоко, надумали си тежки думи, дори скочили да се бият. Вдигнала майката ръце да ги възпре и в мъката си през сълзи проклела:

– Да даде Господ да се разделите и никога вече да се не видите или срещнете. От вас хората да се плашат и бягат, с гадини, с риби и жаби да живеете. Дано и аз се вкаменя, та дума да не продумам и глас да не вдигна да ви повикам, обич и милост към вас да нямам. Дърветата да ми станат рожби, снагата ми на земя и камък да се стори, сълзите ми извори да станат и от тях реки и потоци да се ройнат, сладостта им за чудо и приказ да бъде. И дай боже, ако те има, и Пирин да се вкамени и да стане като мене, та да не му се присмиват хората, че е баща на такива буйни и проклети деца.

Още не издумала Рилка тежката клетва и във висинето се явила силна светкавица и разсякла небето, чул се страховит гръм и в миг тя се претворила на планина - такава, каквато я виждаме и сега. По същото време Пирин, който бил далече някъде на лов, също се вкаменил и се сторил на планина - Пирин планина. А двете дечица станали реки. Момичето Места било по-кротко и хрисимо, повело водите си полека надолу из планината, а момчето – Искър, буен и нетърпелив, се юрнал напред, пресякъл планината, спуснал се стремглаво надолу в полето и като нямало къде да свърти водите си, а те наедрявали и се усилвали от майчините сълзи, ги повел към Балкана, проправил си път и се слял с водите на Дунав – буен и неудържим като него.

Оттогава той не е чул нищо за сестра си, както и Места не чула дума за Искър. Майка им ги гледа до някое време, а после ги губи от погледа си. Пирин никога не вижда Искър и постоянно тъгува за мъжката си рожба. Затова тая негова страна, която гледа към Софийското поле, винаги е тъмна и зелена, рядко я огрява слънце. По-често спира бащински поглед на Места и тогава се усмихва, разхубавява се и мами хората към себе си, та и те да погледат от високо хубавата му дъщеря и да й се порадват заедно с него.

* В древността планината е известна с името Дунакс, а днешното си име, според проф. И. Дуриданов, е добила от славянската дума рити (рия). Тя е най-високата планина на Балканския полуостров, като заема площ от 2629 кв. км. Около една трета от площта й надвишава 2000 м надморска височина. Има безброй буйни потоци, бързотечни реки и водопади. От нея водят началото си реките Марица, Искър, Места и Струма. В нейните пазви е скътан и прочутият Рилски манастир - светилник на българщината през вековете.






ЛЕГЕНДА ЗА БЪЛГАРИЯ


Легендата разказва, че когато Бог решил да раздава земя на отделните народи, българинът работил на нивата и поради тази причина отишъл последен за своя дял.
Но Господ вече бил раздал цялата земя. Замислил се какво да му даде, не му останало вече нищо. Тъй като българинът бил известен със своята пословична доброта, скромност и трудолюбие, Господ решил да му подари част от своята земя – рая.
И наистина – България е известна със своята богата, разнообразна и красива природа. Какво ли само няма на нейната територия – и планински исполини, и плодородни равнини, и обсипани с рози долини, и лазурно море...


ЛЕГЕНДА ЗА ХАСЕКИЯТА




В Странджа е широко разпространена легендата за обособяването на тази област през Османското робство. Събитията се отнасят за първите години от завладяването на България.
Когато султан Мурад превземал странджанските селища, обсадил и черноморската крепост Урдовиза. Тъй като за него тази крепост била непревземаема, султана решил да се омъжи за владетелката на крепостта, която според едната версия е царица Мария /в друга версия е красивата болярка Стана Урдовиза/. Владетелката се съгласила при условие, че султана й подари като лично владение и освободи от данъци толкова села, колкото обиколи един бързоход кон, препускайки от изгрев до залез слънце, тръгвайки от Урдовиза и сключвайки кръга там. Султана се съгласил.
Тя решила да го надхитри. По нейна заповед странджалии оставили на няколко места добри коне. Сменявайки конете, ездачът препускал цял ден и обиколил почти цялата Странджа. Първият кон, който ездачът отново използвал при последната отсечка на пътя, издъхнал от преумора под стените на крепостта пред северния залив на Урдовиза. Султанът спазил дадената дума. Подарил селата на царицата като "царска земя", или Хасекия – от "хас" – чисто, свободно от данъци и "яка" – земя. Земята била освободена от всички данъци, освен димнина.
В чест на истинския герой на тази история - издъхналия кон - жителите кръстили северния залив "Атлиман" - залива на добрия кон !

ЛЕГЕНДА ЗА КАМЕННАТА СВАТБА



Скалният феномен, наречен "Каменна сватба", се намира до село Зимзелен, на няколко километра източно от Кърджали. Скалните образувания се простират на площ от около 40 декара и представляват чудна гледка.
Формирането на тази природна композиция е започнало преди 40 млн. години, когато Източните Родопи са били дъното на топло, плитко море, разтърсвано от непрекъсната вулканична дейност. От утаената вулканична пепел и скални късове са се образували красиви скали - риолитови туфи. След оттеглянето на морето, в следствие на вертикални движения на земната кора те са издигнали и били изложени на действията на природата. Различни минерали в скалата са причина и за разнообразните цветове и нюанси. Така се оформил този чуден природен феномен, който е обявен за защитен обект през 1974 г.
Името "Каменна сватба" е дадено , заради няколко скални къса, оформящи една група, която, с известно въображение, може да се оприличи на група хора. Известни две легенди за този феномен.
Първата гласи, че сватбарите и младоженците били вкаменени от Бог, защото свекърът го ядосал с нечестивите си помисли към младата булка, а втората легенда гласи, че имало старо народно поверие, че лицето на булката не трябвало да се вижда по време на сватбата. Но духнал силен вятър, отвял булото и лицето на младата жена било видяно от всички. За наказание природните сили наказали всички присъстващи и те са вкаменили.

ЛЕГЕНДА ЗА КРЪСТОВА ГОРА



В село Борово през 1933 г. пристигнал Йордан Стойчев Дрянков. Той е роден в село Ковачевица, Гоцеделчевско, и още от детинство се отличавал с голяма религиозност. Йордан се отказал от светски изгоди и земно благополучие, бил беден, извънредно скромен и честен човек, готов да понася всякакви унижения заради Бога. Понякога дори се държал много странно и непонятно за околните.
Йорданчо, както го наричали всички, понякога получавал видения. За едно от тях ­ явяването на кръст на небето ­известява цар Борис III, с когото се познавал лично.
След една нощ, прекарана на връх Кръстов, му била открита историята на мястото.
Тази история разказва, че на този връх се издигал голям манастир, в който се пазела частица от Кръста Господен. Преди това тази частица, която била прикрепена към кръст или от нея бил направен кръст, се съхранявала в Истанбул в султанската съкровищница. Но руски цар научил за това и изпратил пратеници с богати дарове за султана, като им поръчал:
- Като поиска султанът и той да ви даде подаръци за мене, вие му кажете, че вашият цар не иска нищо друго, освен дървения кръст, който е научил, че се пази в съкровищницата ви.
Пратениците изпълнили поръчката на царя и султанът им дал искания кръст. Но майката на султана, като научила за това, му рекла:
- Какво си направил? Знаеш ли, че този кръст крепеше властта и силата ти? Пусни потери да хванат пратениците и си го вземи.
Султанът веднага изпратил хора, но те не могли да хванат пратениците. Като узнали, че ги търсят, те не се върнали по пътя, по който дошли, а се отправили към Средните Родопи. В манастира на връх Кръстов русите предали на монасите кръста и заминали за Русия, като мислели, може би, по-късно да дойдат и да го вземат.
Но не след дълго манастирът бил нападнат от турците и разрушен до основи, а монасите избити. Те успели обаче да скрият кръста в подземното манастирско скривалище. Йорданчо съобщил още, че му било казано да направи и постави висок метален кръст в знак на това, че там има частица от Кръста Господен.
След случилото се в Борово Йордан Стойчев отново се явил при цар Борис III и му разказал всичко. По това време при царя се намирал запасният подполковник Величков, който заявил, че на него Бог му открил как трябва да изглежда металният кръст и къде да бъде отлят. Така било решено да се отлее 66-килограмов кръст, като разходите по изработването му били поделени между цар Борис III и подполковник Величков.
На 1 май 1936 г. металният кръст е донесен от Йорданчо и подполковник Величков на връх Кръстов, където в присъствието на цялото село Борово е бетониран на източното възвишение на върха и осветен от свещеник Петър Василев Кошелев. В края на водосвета на менчето със светена вода кацнало бяло гълъбче, което след това литнало към западното възвишение на връх Кръстов. Йордан Стойчев посочил гълъба и казал на хората да го последват, защото той ще им покаже къде се е намирало старото манастирско аязмо. Гълъбът кацнал на една скала, в долната част, на която след разчистването на натрупаните камъни бликнала вода.
Йордан Стойчев изчезва и около 1960 г. мъченически умира в Ловешкия лагер, като жив е закопан до главата в пръст. Животът му остава непроучен и около него продължават да съществуват много неясноти и загадки.


ЛЕГЕНДА ЗА ЧЕШМАТА НА ВЛЮБЕНИТЕ



Легендата разказва за майстор Стефан от с. Брезен. На един Богородичен събор в Искрец се видели с Богдана от Загъжене, заприказвали се и после често си търсели сгледа.
Стефан превивал шия цял ден у ковачницата и майсторел- кое за управата на каазата, кое за бедните си съселяни. Помагал му чирак Илия. И както си седял, майсторът почвал:" Богдана - бог да убие, кад'мене да се превие- чекам я, чекам да дойде или по друм за друг да ойде! Богдана- богу прилега,мене ме мъка налега!..."Отскача чука от наковалнята и припява, а разжарените искри от желязото пръскат златни звездици. В това време вратата изскърцва жаловито.
-Аферим, майсторе! И работата ти - работа, и песента ти- песен, еша ти няма!... А коя е тая мома Богдана, лична девойка трябва да е тъдява?- изкривил устни с котарашки поглед делибашията.
-То е... либето на майстора, от Загъжене! Такава мома трудно се ражда, а роди ли се, или младо умира, или зло носи на всеки , дето го погледне!- обадил се чиракът Илия. Отминали делиите, а сърцето на Стефан се сковало, сякаш приклещено на менгемето. Предусещал той нещо нередно от внезапното заминаване на турците. На другия ден вратникът на ковачницата пак се отворил по жежко пладне, само че вече вътре нямало песен.
- Ей, ербап Стефан! За сватбата да ми изковеш свещник от злато, а после- бешлик за детето!- коварно се усмихнал делибашията и подхвърлил кесия със злато през прага.
-Недей, Стефане!- чул се задавен глас от падинката. Тия пари са нефелни. По-добре сандък за гроб ми направи!...
Познал гласа майсторът, разбутал делиите и що да види - яшмак покривал омайното лице на изгората му, а нозете й - натъкмени в шалвари. Затичал се, хванал юздите на коня, дръпнал Богдана на земята и телата им се слели в едно. Разделили ги с псувни и ритници. Като видели, че всичко е свършено, момата грабнала един балван и го стоварила върху темето си. Строполила се на земята и повече не мръднала. Само от очите и продължавали да се леят бистри сълзи. Изял полагащия му се пердах майсторът, а войската продължила към Искрец да опустошава и плячкосва полските имоти.
Скоро на мястото, където се самоубила вярната девойка, изникнала чудо-чешма. С два чучура. А отпред над безводните дула, било изписано:" Тая чешма правил майстор Стефан - 1845. Ковачлъко учил, а чешмата самоук правил с чирако му Илия." С появяването на чешмата майсторът изчезнал. А от чучурите бликнала чиста като бисер букова вода.
Казват, че това били радостните сълзи на двамата влюбени, които се срещнали след смъртта. Тия радостни сълзи и днеска текат. Голяма трябва да е била любовта им, щом тая радост още блика и утолява жаждата човешка...


ЛЕГЕНДА ЗА БАБА ВИДА



Преди време е имало двама братя и две сестри: Гъмзо, Коста, Кула и Вида. Те не могли да живеят заедно, защото постоянно се карали. Един ден след дълъг разговор, решили да се разделят и всеки от тях да си създаде по един град. Най-старият брат, Гъмзо, построил Гъмзиград, Коста - Костолец, Кула - град Кула, а Вида, която била най-малката, но най-досетливата и хитра, направила града Видин. Така били създадени тези градове-крепости, в които се заселили много хора от околността.
Когато турците завладели Видин, там властвал Саид Ашар паша. Един ден като се разхождал в околността, той харесал ъгъла, който се затваря между реките Тимок и Нишава - местността, където сега е разположен град Зайчар, и решил да направи чифлик. Мястото било много красиво, земята плодородна, водата - в изобилие. Пашата веднага почнал да изпълнява желанието си и в скоро време там изникнали конаци, воденици, лозя и градини. Отначало пашовите земи били обработвани от селяните от съседните селца, ала Саид Ашар не се задоволявал само от тяхната работа. Искал да натрупа големи богатства и да живее на широка нога. Затова той преселил по тези места колибари от около трийсетина тетевенски села. Наредил им да обработват чифлика и им опростил всички повинности към държавата.
От тези заселници населението лека-полека се увеличавало. Дошли да живеят хора и от други села на Видинската област. Този чифлик и хората, които го работели, образували голямо селище, наречено на името на Саидшар, но в устата на хората то се променило на Зайчар.
Сестрите Кула и Вида били много по-умни и хитри от братята си и затова в техните градове непрекъснато прииждали нови заселници, особено във Видин, и тези селища станали големи и с много жители.
Братята гледали повече живота си и не се грижели за друго. Гъмзо обичал много лозята - засадил цялото землище с лозя и правел прочуто вино, което и досега е известно - "Гъмза". Край него се заселили само хора, които обичали лозята и се грижели да опазят доброто име на виното.
Коста се занимавал със земеделие, което непрекъснато линеело. Жителите били трудолюбиви, но не могли да забогатеят.
Според друга легенда двете сестри Вида и Кула нямалибратя.
Вида била много красива. Искали я много мъже, но тя нито един не харесала. Кула често я увещавала да се задоми, но Вида се ядосвала на съветите й и за да не се карат - отделила я в една местност и й дала верни хора да живеят с нея. Така Кула станала основателка на град Кула, а Вида останала да живее в родния дом. Когато турците вече се разпореждали по българските земи, Вида била вече остаряла - неомъжена и самотна, защото десетилетия не могла да си избере прилика за своя ум и хубост. Като се разчуло, че турците наближават града, тя събрала хората си и им заръчала да изградят на най-личното място в града кули, в които да се скрие населението. И се запретнали всички: работили ден и нощ и съградили кулите, които и днес носят името "Бабини Видини кули".
Третото предание разказва, че някога баба Вида направила една голяма каменна кула и друга по-ниска, подобна на първата. До тях изкопала кладенец и построила черква. Народът ги нарекъл на нейно име - кулите на баба Вида. От тях е получил името си и градът Видин.
Последното предание разказва за Видинската крепост. Когато баба Вида строила калето, цялата околия мъже и жени са работили. Старите хора разказвали, че било "през латинско време". Камъкът бил взиман чак от Буковец, откъдето бил прекарван на ръце - от ръка на ръка, човек до човек били наредени. Един баща оставил сина си мъничък, на три месеца. Докато се строила крепостта, детето пораснало и попитало майка си дали има баща. Тя му казала, че има и че работи във Видин на крепостта. Майката омесила питка и момчето отишло на крепостта, питало, разпитвало и най-сетне намерило баща си. Като видял порасналия си син, бащата заплакал...

ЛЕГЕНДА ЗА ЦАРЕВЕЦ


Легендата за Царевец разказва, че в римско време е имало укрепления, които са охранявали пътя за великолепния Никополис. Когато варварите нахлули, обсадили и разрушили великия град, римляните се настанили в калетата. Под тях имало големи подземия свързани с тунел. В галериите римляните пренесли съкровищата на Никополис. Укрепили римляните крепостите и задържали известно време. Когато се наложило да отстъпят, те направили смъртоносни механизми в галериите и ги намазали с отрова. Маскирали тайните входове.

Входът на подземието под Царевец се намирал в южната част. По галерия се стигало до подземно езеро. Само човек, знаещ тайната на съкровището можел да продължи. Скрит механизъм източвал водата и по стъпала се стигало до друга галерия. От тук надолу имало няколко нива. На всяко римляните оставили по едно съкровище. В галериите към съкровищниците дебнели много опасности - ако непосветен влезел, никога не щял да се върне жив. Във всяка зала имало безценни предмети - златни и сребърни, украсени със скъпоценни камъни. Безброй златни монети били струпани на купове.

Подземието под Момина крепост било на две нива. Съкровището било долу. Входът бил голям геран, като на дъното се виждала вода. По стъпала се слизало долу и там встрани започвала галерия. Когато римляните се оттегляли, отгоре сложили каменна плоча и я засипали. Втори вход имало в ниското. Нишанът бил голям четвъртит камък с топка отгоре...

ЛЕГЕНДА ЗА ВРЪХ КОВАЧ /НАЛБАНТ/



Преди много години, след дълги и неуспешни войни, разбит и изтощен, един български цар с войската си се оттеглил в долината под този връх. С тях бил и един ковач, който подковавал бойните коне. Заради неговата безпределна честност и вярност, той изпълнявал и длъжността касиер на царската хазна.
Това било през пролетта. Реката отдолу шумяла, езерата под върха гледали със сините си очи. Но към средата на лятото животът станал тежък. Трева за конете имало в изобилие, но храната за царските войници била на свършване. Неприятелят, научавайки за това, нападнал царския лагер. Ковачът закътал някъде под върха хазната, за да не попадне във вражески ръце. Прекрасната долина се покрила с трупове. Далеко Якорудските езера прелели от алена кръв. . .
В тая тежка минута при царя дошъл ковачът. Този як и груб човек паднал в краката му и със сълзи на очи го молил да запази живота си. Запази ли го, след години ще събере войска, ще я въоръжи с богатствата, скрити в непристъпния връх, и ще разгроми проклетия враг. Ако загинел царят, нямало кой да поведе народа срещу поробителя.
Сетне ковачът посъветвал царя, докато е време да се оттеглят дълбоко в планината, като разменят конете и дрехите си, та да измамят врага, ако ги залови.
Тежко било на царя да изостави разбитата си войска и с болка послушал верния си съветник.
Дали царят е отмъстил на жестокия неприятел или не е никой не знае, както на никого не е известно и името на царя. Но народът в памет на този, който със съветите и предаността си спасил царския живот, нарекъл върха Ковач.
Връх Ковач /Налбант/ е висок 2634 м , разположен северно от вр.Курджилък в планината Рила.

ЛЕГЕНДА ЗА ТОДОРИНИ КУКЛИ



Преди много векове в село Спанчевци живяла много хубава мома - Тодора. Един ден в късна есен, тя свикала голяма седянка в бащиния си двор. Наклали буен огън, около който се наредили селските моми и ергени. Момите пеели песни, докато плели и прели, а момците им чупели орехи и пригласяли на моминските песни с кавали и дудуци. От време на време някоя дяволита девойка припявала дружките си за един или друг момък и припевките били изпращани с весели подвиквания. Неусетно в песни, работа и закачки превалила нощта, а младите хора не се сещали за сън.
Когато щърбата месечина приклекнала над планинските чуки и момите запели песента "Изгреяла ясна месечинка", ергените се събрали на купчинка и зашушукали помежду си, а после рекли на момите:
- Която мома изпреде най-рано куклата (къделята) си, на нея ще се падне най-хубавият момък!
- Не най-хубавият, а най-юначният - възразила Тодора. - Нам трябват юначни мъже!
- Ние ще признаем за най-юначен оня момък - откликнали вкупом девойките, - който преди първи петли се изкачи на връх планината и да забие кол на най-високата чука.
Момците се уплашили след тия думи. Кой ще посмее да премине край "Дърварското кладенче", докато песните на петлите не разгонят самодивите, що играят край него до късна доба.
Подигравателни закачки засипали спотаените и засрамени момци.
- Ето на, свършва ми се куклата, а още не зная кой момък ще ми се падне - подметнала една от момите.
- И това било мъже! - притурила друга.
Само Тодора бързала да преде и под вежди поглеждала омърлушените ергени. Като изпрела къделята си, станала и рекла:
- Тогава аз ще отида и никаква награда не искам. Ще забия хурката на чуката и веднага ще се върна.
Слисали се моми и момци, занемяла цялата седянка пред Тодорините думи.
Скочила тя и тръгнала в тъмната нощ. Когато стигнала на най-горната чука, почнала да забива хурката си на малката полянка. Почвата била камениста, та тя натискала с все сила хурката и дори приклекнала на колене. Когато успяла да забоде хурката си, тя скочила да стане, но някаква невидима сила я дръпнала за престилката. Тодора се опитала да се изскубне и с всички сили се дръпнала назад и полетяла в пропастта...
Дълго време чакали момите и ергените, но Тодора не се завърнала. Рано сутринта селските ергени тръгнали да дирят смелата Тодора. Намерили забитата хурка на най-горната чука и парче от престилката й. Разбрали, че в непрогледния мрак заедно с хурката е забучила и престилката си. Открили и тялото на девойката в пропастта, изнесли го и го погребали на високата чука до хурката. Оттогава красивите чуки били наречени Тодорини кукли.

Според другата легенда Тодора, която се родила и живяла много отдавна в това село, била много красива, сладкодумна и обичлива. Стари и млади обичали да се запират на приказки с нея. Нейните песни се чували чак в околните села. Искали я много момци, ала тя си имала либе - един Иван, овчар от село Заножене. Рядко се виждали Тодора и Иван, но често се чували: той свирел, а тя отпявала на свирнята му, докато работела в полето.
Един ден дошъл богат жених от видинските села за Тодора. Родителите й, зарадвани от високата чест, що оказвал богаташът на Тодора, сгодили я, без да я питат. А тя плакала и дума не давала да се издума за сватба - надявала се Иван да дойде някоя вечер, да я открадне и заведе при стадото си в планината, където да живеят щастливо.
Пращала Тодора хабер на Иван, чакала го дълго, ала той не идвал. Нямала много време да го чака, годеникът напирал за сватбата, затова тя решила сама да отиде в планината при любимия овчар.
Тръгнала и дълго се лутала из планинските усои, докато най-сетне намерила Иван. А той, вместо да се зарадва, че любимата девойка сама идва при него, разказал й, че отдавна е оженен и има деца.
- Не може - рекъл, - грехота е, либе въз либе да взимам.
Стъписала се Тодора, отмаляла. Какво да прави! Посрамила бащин дом, подгазила бащина дума, подгазила своята моминска гордост и чест. Какво да направи сама и безутешна в безлюдната планина! Развързала торбата с дрехи и момински дарове, надарила буките и габерите като сватове и девери с кенарени ризи и шити пешкири.
След това Тодора седнала на чуката, проляла горещи сълзи и казала:
- За тебе дар не остана и затова ти дарявам тебе си - и се хвърлила от високата чука.
Там, дето са паднали горещите сълзи на Тодора край Стара река, избликнали лековити извори, върху които са построени днешните прочути Вършечки бани. А дърветата, които Тодора одарила като сватове, се вкаменили и хората ги нарекли Тодорини кукли.

ЛЕГЕНДА ЗА ПОБИТИТЕ КАМЪНИ



Легендата за любовната лековита вода на Побитите камъни, край гр. Варна гласи, че преди много векове, когато морето е достигало до тези земи, то се охранявало от титани, подчинени на бога на морето. Близо до това място имало малко селце, в което живеел млад мъж. Един ден Бог му разкрил своето име, с което го обрекъл завинаги да пази тази велика тайна. Затова той му дарил безсмъртие, но го предупредил, че ако се изкуши и разкрие името му, той отново ще стане простосмъртен.
Една ранна сутрин, докато мъжът се разхождал по морския бряг, съзрял невероятно красива местна девойка. Те се влюбили от пръв поглед. Но когато мъжът се върнал в селото и разпитал местните първенци за нея, те му казали, че тази девойка била отредена да стане жена на предводителя на морските титани. Заради любовта той се престрашил и отишъл при титаните. След като поговорили, той им обещал, че ако му преотстъпят момичето, е готов да изпълни едно тяхно желание. След кратък размисъл те се обърнали към него и му заявили, че девойката ще бъде негова съпруга, само ако се съгласи да им разкрие името на Бога. Той поискал един ден за размисъл и се уговорил с пазителите на морето да се срещнат на другия ден преди слънцето да е изгряло.
На следващата сутрин, преди изгрева, те се срещнали на морския бряг. Младият мъж избрал да жертва безсмъртието си в името на любовта и им заявил, че е готов да им разкрие името на бога. След което мъжът започнал да подрежда титаните по морския бряг. Когато титаните били подредени той им казал: "Аз току що изписах името на Бога с вашите тела".
Бог от високо наблюдавал всичко и останал поразен от тази невероятна постъпка в името на любовта. Тогава той решил да накаже титаните, затова, че посегнали на най-скъпото на младия човек - неговото безсмъртие.
Когато първите слънчеви лъчи озарили морския бряг, морските пазители мигом се превърнали в каменни колони, застанали по начина, по който човекът ги бил подредил. Скоро след това мъжът тръгнал по брега да намери отново своята любима.
В мига, в който се срещнали и се прегърнали, из под краката им бликнал извор с чудодейна лековита вода.

ЛЕГЕНДА ЗА СОКОЛОВИЯ ЗЪБ



"Соколов зъб" е наречена една височина, която се издига над Тетевен.
Според легендата името на тази височина е възникнало в годините на турско робство.
Една вечер, когато слънцето се скривало зад връх Равни камък, наблизо, на Каменна плоча, се разположил кърджалийски лагер. Кърджалийските орди напалили буйни огньове, засвирили зурни, задумкали тъпани и дайрета, зацвилили коне, дигнала се врява до небето. Тази врява притеснила населението на Тетевен. Уплашено и беззащитно, то побързало да залости къщите си, скрити зад високи огради, да угаси светлините и да се притаи в тъмното. А горе, на Каменна плоча се веселели кърджалиите, чувал се мощният глас на предводителя им - Тусун бей. Застанал пред огромната си бяла шатра, той все нареждал:
- Набучете много овни на шиш и ги опечете на огъня, донесете люта тетевенска ракия и доведете в стана ни колкото може повече хубави тетевенски моми и невести. А вие, свирци, не спирайте! Тази нощ искам да бъде нощ на веселба и радост, да е богата и да се запомни от всички ни.
Като чули желанието на предводителя си, бързоноги и жестоки кърджалии веднага поели към града. Чули се силни гърмежи и писъци откъм града. Кърджалиите нападали къщите, изкарвали насила момите и невестите, навързвали ги на дълъг синджир и ги подкарвали към стана си на Каменна плоча. Жални писъци огласяли планинските склонове: плачели пленените млади жени, виели и скубели косите си нещастните им майки и по-стари сестри, останали в града.
Когато пленничките били докарани в стана, Тусун бей излязъл от шатрата си, огледал ги с похотливо око и заповядал:
- Съблечете най-младата и най-красивата мома, накичете я с пендари и я доведете в шатрата ми. А ти стой до мене и гледай - обърнал се към млад, строен и красив кърджалия, който стоял наблизо. - Искам да си избереш и ти една хубавица и да запомниш тоя ден! Избирай, хубавици много!
Младият кърджалия нищо не отговорил, а надигнал кратунката със силна тетевенска ракия. Тусун бей махнал с ръка и влязъл в шатрата си в очакване на хубавицата, а младият кърджалия стоял като замаян с надигната в ръка кратунка. В съзнанието му се връщал и оживявал далечен спомен. В позамъглената от ракията глава ясно се рисувала картина от детството му. Спомнил се като малко момче, когато в града им дошли султански хора, да взимат деца за еничари. Сякаш усетил по лицето си горещите майчини сълзи, треперещите бащини ръце, които давали откуп за него, единствената им мъжка рожба. Ала сиромашко било даваното злато за откуп - не стигнало. Когато султанските хора го подбрали взели, до ушите му стигнало майчиното виене, в което нареждала като на умряло и назовавала името му Сокол. Той имал малки сестри и най-обичната между тях Рада. Тя била най-малка, най-палава и често се въртяла около него.
Когато веднъж сякъл с малка брадвичка лескови пръчки, тя немирно подскачала и той, без да ще, я порязал с брадвичката по рамото. Рукнала кръв, чули писъци ... И в съзнанието на младия кърджалия оживяла тая картина - сестричката с посеченото рамо, облените в кръв дрехи и писъците на майката...
Като сепнат от сън кърджалията се обърнал към девойката, която разсъбличали пред него. Тя се дърпала да закрие разголените си рамене и обливала със сълзи хубавото си лице. А на раменете се показвал огромен червен белег. Кръвта закипяла в жилите на младия кърджалия и като безпаметен той скочил и застанал пред девойката, сякаш да закрие от стотиците мъжки очи голотата и белега на рамото й.
- Ашколсун! Каква хубост ненагледна, каква гиздос за очите! Обърнал се към Тусун бей, който стоял пред шатрата си, и казал: - Тусун бей, тази гяурка е моя!
- Вземи и носи, юначе! - извикал сърдито Тусун бей. - Ти си бърз като сърна и силен като лъв. Без тебе съм като без ръце! Вземи и носи, твоя да бъде, нищо че и аз хвърлих севда за тази хубавица!
Младият кърджалия повече нищо не видял и чул. Грабнал уплашената мома, метнал я на бързоногия си кон и полетял към местността Манастирски дол. И като притискал нежно девойката до себе си, с треперещ глас я попитал съвсем тихо:
- Радо, помниш ли Сокол? Помниш ли брата си Сокол, а? Кажи, не бой се, помниш ли го?
- Как да не го помня! - приплакала тихо Рада. - С една брадвичка поряза рамото ми, та имам белег оттогава. Но турците го взеха за еничарин и къде е сега не знаем. Мама на живо го жалее цял живот.
- Радо, свести се! Аз съм брат ти Сокол! Кажи къде да те скрия от дивия Тусун бей? Сега те даде на мене, но утре ще те поиска. Той не пропуска хубава мома да мине край него...
- И аз не зная къде да ме скриеш, братко - заплакала Рада. - Мама и тетьо умряха, умряха и другите ми сестри. Сама съм и леля ме прибра и отгледа.
Препуснал Сокол коня към Тетевен. Рада показала лелината си къща и когато спрели пред портите, тя тихо повикала:
- Лельо, отвори! Лельо, връщам се и водя бате Сокол, брат ми, когото взеха за еничарин. Той беше с кърджалиите, позна ме и ме спаси. Лелята слушала гласа на Рада и не вярвала на ушите си и се спотайвала в тъмната къща.
- Не се бой, лельо, отвори бързо! - подвикнал Сокол. Отвори, че злото скоро ще ни настигне! И върви да кажеш на съседите и махленците да бягат, че утре страшна сеч ще падне ...
Измъкнала се из тъмното лелята, целунала набързо изгубения си сестриник и хукнала да обажда на съседите да бягат. От уста на уста се предавали думите на Соколовата леля и тетевенци цяла нощ се изнизвали като сенки из къщите си и поемали към планинските усои. Заедно с тях избягали Рада и Сокол ... На другия ден младият кърджалия се върнал сам в стана на Каменна плоча, застанал пред Тусун бей и ядосано извикал:
- Сербез гяурка беше тази хубавица, беим! Разгневи ме и ятаганът отсече красивата й глава!
- Забрави гяурката, юначе - рекъл беят. - Лоши вести добихме тази сутрин. Войводата Дели Пало се закрепил на Трескавец, а гяурите бягали към висините с цялото си имане. Не бива да се бавим тук. Бягай и подпали Манастирски дол оттам ще нападнем, защото тъкмо оттам не ни очакват.
- Не! Не от Манастирски дол - твърдо настоял кърджалията. Има и други богати махали ...
- Ти какво, да не би да си познал твоя Тетьовен да жалиш за гяурите, дето са те родили? - взрял в него Тусун бей.
Бърз като сърна, Сокол не дочакал думите на предводителя, а скочил върху бързоногия си кон и пришпорил без път. Тусун бей дал знак и бесните кърджалийски орди се спуснали след беглеца. Най-близо до него бил Тусун бей, който викал:
- Предай се! Спри, предай се!
- Няма да се предам, беим! - отговорил дръзко Сокол и побягнал въз стръмнината.
- Който е юнак, нека ме настигне и улови ... Ела, да се преборим, Тусун бей, ела да премерим силите си... Но ти ще бъдеш по-слаб, защото не знаеш майка и баща, не знаеш родната си земя. А аз съм силен, защото стоя на родна земя, защото спасих сестра и всички тетьовенци! - викал умореният Сокол.
И с последни сили скочил от зъбатия връх. Много години са изтекли оттогава, но и до днес тетевенци наричат върха Соколов зъб.

ЛЕГЕНДА ЗА НЕВЕСТИН КАМЪК



Името на тази местност е свързана с времето, когато турците са завладявали земите ни. Турските поробители били зли и жестоки, защото срещали страшна съпротива от българите навсякъде. Те нямали милост към никого: посичали възрастни мъже и жени, обезчестявали красиви моми и невести, пленявали силните български мъже. Наставали ужасни времена. Мнозина се отправяли към горите и оттам давали отпор на завоевателите. С техните имена и подвизи са свързани много места, извори, пътеки, пещери и скали. И Невестин камък дотогава е имал друго име.
Когато турците покорили родопското население, а по-късно почнали да го помохамеданчват, българите от родопския край тръгнали да бягат и да се крият из планинските усои и гори.
Една невеста била непразна и не искала детето й да се роди в чужда вяра, та рекла да се скрие и да го роди българче. Тръгнала тя из планината. Вървяла, вървяла, без да спре някъде - без път и посока. Накрая се изкачила на една височина до един камък и седнала да отпочине, защото глад и жажда стопили силите й. И както легнала да отдъхне, така и починала. Дълго време никой не минавал край това място. По едно време пътят довел няколко девойки, които бягали от турците. И те седнали при камъка да отпочинат, и видели мъртвата невеста - била много красива, като заспала. Девойките заплакали от жал към тая погинала хубост. Сълзите им били кървави от мъка. И там, където паднали, поникнало цветето момина сълза.
Оттогава името на т

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
 
Различни легенди и предания
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Tensai-teki :: Форуми :: Стари легенди-
Идете на: